През 1952 г. Благоевградският народен театър приема за свой патрон името на Никола Вапцаров. Един поет, осъден от военно-полевия съд на Царство България по чл.1 и чл. 16 от Закона за защита на държавата. Разстрелян на 23 юли 1942 година, заедно с Антон Иванов, Атанас Романов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев на софийското Гарнизонно стрелбище. Без право на помилване, без да е извършил реално никакво престъпление. Близките му сами се борят за живота му, молят Борис ІІІ за милост. Не се намира нито един доблестен човек сред литературните и културни среди, който да се застъпи пред съда в защита на неговия поетичен талант.

През 1953 година Световният съвет на мира посмъртно удостоява българския поет Никола Вапцаров с Почетната награда за мир. По случай 100-годишнината от рождението му, и заради изключителния му принос в световната литература, Вапцаров е обявен в календара на ЮНЕСКО за личност на 2009 година. Тази година светът чества годишнината на Вапцаров и му отдава дължимото заради неговия "насаждащ универсални ценности   хуманизъм".

            “Вапцаров и театърът” е тема, по която има откъслечни писания и това е обяснимо. Вапцаровата “социална” поезия е толкова ярка и въздействаща, толкова дълбоко е свързана с превратностите в нашата българска орисия, толкова е съвременно нейното звучене, че с блясъка си омагьосва и пленява читателя и слушателя. Привлича неудържимо вниманието и като че ли затъмнява постиженията му в останалите литературни жанрове. А при по-дълбоко вникване в цялостното му творчество откриваме  таланта на големия Поет и в разказите, и в пътеписите, в писмата, в статиите, в поезията му за деца...

            Никола Вапцаров се увлича от малък от магията на театъра. Като ученик в Банско, и по-късно в Разлог, той отрано се проявява като отличен декламатор и артист. Като гимназист той поставя на сцената пиесите „Първият спиртовар” от Л. Н. Толстой и „Женитба” от Гогол, в които изпълнява главните роли. А Вапцаровото декламиране на „Арменци”, „Заточеници” и други Яворови стихотворения се помни дълго от съвременниците.

През есента на 1926 година Никола е зачислен в Морското машинно училище във Варна. Поетичните видения на 17-годишния романтичен младеж се сблъскват с “казармената грубост и безцеремонност”. Но явно такава „закалка” желае старият Вапцаров за своя син. Участва в литературно-музикалната програма по случай 50-годишния юбилей на училището – пее в хора, свири в тамбурашкия оркестър (има от майка си подарък мандолина) и в театралната трупа, която представя първо действие на пиесата "Хъшове" от Иван Вазов. На представление на същата пиеса в Русе, където е на практика, сред поканените се заговорва, че за ролите на Странджата (а тя се изпълнява от Вапцаров) и на Македонски са привлечени професионални артисти от Общинския театър.

По време на шестгодишното си обучение в Морското училище, Моряка не пропуска постановка нито на Варненския, а по време на практиката - и на Русенския театър. Неговите тетрадки от това време са изпъстрени с разпределение на роли и бележки върху театрални постановки. За някои (като "Аз убих" от Едмон Ростан) той бяга от училището, с риск да бъде арестуван от патрул, тъй като пиесата е забранена поради нейния антивоенен характер.

Като огняр  и по-късно като машинен техник във фабриката на Анонимното акционерно дружество „Българска горска индустрия” в село Кочериново (1932-1936), Вапцаров основава и ръководи работническия самодеен театър, талантливо се изявява като актьор и режисьор.  Играе в комедията „Член 223”,  поставя    пиесите  „Майстори”,  „Боряна”, „Милионерът” и др. През 1935 година написва драмата “Когато вълната бучи”, а през 1936 година публикува в сп. “Български театър” статията “Театър и публика”.

Този дълбок интерес на поета към театралното изкуство съвсем не е инцидентен. Свидетелства за това могат да се открият в личната библиотека на поета, където преобладават сборници с теория върху театралното изкуство, пиеси и пр. (вж. Бъклова, Катя "Вапцаров и театърът". В: "Никола Вапцаров. Нови изследвания., С., 1970). Освен на триактната драма "Вълната, която бучи", Вапцаров е автор и на две радиопиеси - "Бент" и "Очакване", един от създателите е на Македонския говорящ хор в София.

В статията си “Театър и публика”, Вапцаров пледира за “ново отношение към драматическото творчество и театъра”. Като действащо лице в голямата трагедия за “парченце хлеб”, той се присъединява към онези, с които има “едно ежедневие, една съдба” и също като тях иска да види на сцената “своя живот, изобразен такъв, какъвто е — тежък, душен, мъчителен”. От драматическите автори и сцената изисква “да доловят надеждите на мнозинството, да разграничат, което има лично и обществено значение, и да дадат на хората не индивидуалистични миражи, а една реална вяра”. Препоръчва да се отворят по-широко вратите на театъра за писателите, които пишат социални пиеси. Защото “всяка пиеса разгъва действието си, оформя типовете си и диалога само на сцената. Да се учи драмата така — книжно — значи да се създава книжна драма, с герои, които декламират идеите си на сцената без каквато и да е здрава връзка с действителността, без действие и без топлота”. Не пропуска да подчертае колко е важна пълната свобода на творчеството (без политическа цензура) за създаването на добра драматургия. И не на последно място – театърът, според него,  „не трябва да бъде лукс”, той трябва да стане достъпен за широката публика, а “онези, от които зависи тази достъпност, трябва да се съобразяват с икономическата възможност на болшинството”.

            “ДЕВЕТАТА ВЪЛНА”

Както е известно, Никола Вапцаров не успява да види на сцена първата си пиеса -  “Вълната, която бучи”. Тя престоява забравена, омаловажавана и пренебрегвана 21 години след написването й. Пръв се престрашава да посегне към нея през 1957 година Младежкият театър – София. За жалост постановката няма успех. В рецензиите от онова далечно време се подчертава увлечението на столичните актьори към декламация, към сантименталност, критикува се монотонността на отделни сцени, дразнещият хленч, патологията на страха. Силно изграденото второ действие, разкриващо мизерното положение на работниците, не може да компенсира “дисонанса в стиловото решение”, бледото пресъздаване на отделни образи и отдалечаването от истинската Вапцарова атмосфера.

Тези тежки обвинения не разколебават Благоевградския народен театър в желанието му да покаже истинските достойнства на пиесата “Вълната, която бучи”, с добилото публичност заглавие “Деветата вълна”. Заслугата е на режисьора Теодоси Попов и на драматурга Методи Станев. Те дори предлагат на тогавашния директор Владимир Давчев с тази пиеса театърът да вземе участие във Втория национален преглед на българската драма и театър (пролетта на 1959 г.)

През есента на 1958 година започват усилени репетиции. В ролите са разпределени 22 актьори - почти цялата актьорска трупа. Запознават се с живота и поетичното творчество на автора, срещат се с майката на поета Елена Вапцарова, прекарват един ден във фабриката в Кочериново, където Вапцаров е написал пиесата. Разговарят с работници, които са познавали поета, научават кои от служителите във фабриката са му послужили за прототипове. Всичко това създава неповторима емоционална атмосфера в театъра. И резултатите не закъсняват. Премиерата на 3 октомври се превръща в театрално събитие за града.

“Нощ. Уютна стая в богат дом. През прага на верандата в дъното пристъпва Андрей с куфар в ръка. Пауза. След бурята е стихнало дома...Притичва Лилия. Показва се майката. Зад нея – бащата. Сцената се осветява, за да започне първо действие на “Деветата вълна” в Благоевградския народен театър”. В рецензията си критичката Лада Панева (сп. Театър, кн. 12 от 1958  г.),  смята, че с това свое постижение театърът дава “категоричен отговор на всички онези, които с лека ръка поставят под съмнение художествените достойнства на пиесата”. Тя отбелязва убедителното превъплъщаване на актьора Методи Танев в ролята на Андрей – с “дълбока човечност и смела мисъл”. Не случайно за това постижение той е отличен с първа награда за актьорско майсторство на Районния етап на Националния преглед в Перник (тогава гр. Димитрово) – за „вътрешната сила и убеденост”, с която води героя си в избрания от него „път на протест и борба за справедливост”, за съчувствието му към мизерстващите работници и ненавистта му към продалите съвестта си. Неговият Андрей не се бои да разкрие истинската същност на безцеремонните и алчни “хищници”, които управляват фабриката и се разпореждат със съдбите на хората, като ги купуват или пречупват, за да ги владеят без усилие. В героинята на Мария Попвасилева, критичката прочита темата за “самотното, честно същество, отвратено от живота, който го обкръжава”, което “копнее за промяна и тръпне от уплаха” пред тътена на приближаващата буря. В образа на Мира, според нея, актрисата Невена Шаркова „недостатъчно убедително представя надарения творец и темата за новото изкуство”, чиито кълнове вече се забелязват през тези тревожни години предвоенни години. Възхищава се от темперамента и задълбочения прочит, с който актьорът Илия Бръчков пресъздава образа на бащата на Андрей – Борис Попов. Споменава като сполучливо изграден образа на “красивата, изискана г-жа Попова” от актрисата Паша Николова, която обаче не успява да достигне до вътрешното богатство на героинята. “В нейната игра липсва противоречието между Майката и светската дама, достигнала общественото си положение на скъпа цена” – заключава Лада Панева. Не пропуска да отбележи майсторската игра в епизодичните роли на актьори като Атанас Иванов (Лекарят) и Димитър Манчев (Кръчмарят).

За Кирил Бозев (Бурмов) тя пише: “В дрезгавия глас, в случаен отривист жест, в умело намерения детайл проличава бившия офицер и сегашния жесток капиталист. След плесницата в съда лустрото на Бурмов пада. Остро и точно актьорът разкрива волевата, но престъпна и опустошена природа” на героя. Сравнявайки работата на актьорите, Лада Панева отдава предпочитанията си на Кирил Бозев, а не на Ангел Ралев (инж. Романов). “Докато в пиесата Романов е умът и душата на фабриката в нейния задкулисен живот, в спектакъла първенството е на председателя на УС”. В обобщение тя подчертава, че “спектакълът е вълнуваща летопис на 30-те години у нас. Драмата в едно семейство прераства на сцената в тревожна картина на навечерието преди последната схватка”.

Рецензия на Тамара Джеджева, озаглавена “Благоевградският театър пътува” (в. Народна култура от 21 февр. 1959 г.) разказва подробно за въздействието на спектакъла сред зрителите от малките селища в региона. “Зловещ вой на фабрична сирена известява поредната злополука във фабриката...Едър работник с гипсиран крак и с патерица бърше с каскет сълзите си. Появява се Андрей и салонът стаява дъх от поразителната прилика на Методи Танев с Вапцаров - такъв, какъвто го знаят и помнят”. От написаното разбираме, че след представлението хората се тълпят на входа, вълнуват се и питат: “Дека е този, дето представляваше Вапцаров, него искаме да видим!” Канят актьора в домовете си, искат да му покажат уважение и гостоприемство, да са близо до него, пеят му своите песни.

За разлика от това искрено и неподправено, днес сигурно звучащо наивно зрителско преклонение и симпатия, нерядко след появяването на  Ангел Ралев (инж. Романов) реакциите в салона стават бурни и невъздържани, разнася се глух ропот и се чуват ясни закани. Докато героят хладнокръвно плете на сцената интригите си и подкупва съвести, като плаща богато на всеки, когото успее да пречупи, един от зрителите не издържа на гаврата с човешкото достойнство - скача, изругава и като “плюе сърдито”, тръшва вратата след себе си. Веднъж, след края на представлението, докато сценичните работници товарят декора, а останалите влизат да хапнат нещо в местното ресторантче, към масата на Ралев се приближава едър мъж и,  свъсил вежди, процежда с искрена омраза в гласа: “Ако имах пистолет, от място щях да те застрелям!” Актьорът видимо пребледнява, но успява да се овладее и с усмивка посочва на разгневения зрител седящия на съседна маса Теодоси Попов: “Ето кой е виновен, той искаше от мен да бъда такъв! Запознай се с нашия режисьор!”

И в други публикации за спектакъла от 1958 и 1959 година четем за “мекия лиризъм”, с който Мария Попвасилева е изваяла образа на “нежната и чиста Лилия”, обречена да бъде пречупена и стъпкана от собствената си класа. В ролята на г-жа Попова, Паша Николова впечатлява зрителите “с точното пресъздаване на непостоянството на своята героиня”. Заедно с признанието, че Благоевградският театър е изградил “въздействащ актьорски ансамбъл”, се споменават добрите постижения и на актьорите Йордан Йорданов, Янко Здравков, Стоян Вълков, Александър Далов, Любомир Миладинов, Владимир Давчев, Радослав Антонов, Борис Коев. Отново се отделя особено внимание на Илия Бръчков за изградения от него образ на Борис Попов. Според съвременниците - един “ренегат”, “допуснал компромис със собствената си съвест”, “смазан от душевната си драма”. В играта му има „правдивост, искреност и естественост” и публиката му вярва, но и “негодува срещу избрания от него път”.

Критикът Ангел Вълчанов добавя в статия във в. „Отечествен фронт” (12 юни 1959 г.), че по време на участието си в Националния театрален преглед, Благоевградският театър „дава пример за задълбочена работа с творбата”. Според него, „Спектакълът „Деветата вълна” е изграден след задълбочен прочит на авторовия текст, с поправки в духа на основната идейна насоченост на драмата, с ярко акцентиране на възловите моменти”. По-нататък той се спира на режисьорските търсения: „Режисьорът Т. Попов не разчита само на текста, а дълбае в първоизточника, предизвикал думите и действията”. В заключението на рецензията четем: „На прегледа имаше изяви на висока актьорска надареност и прекрасни сценични качества на млади и зрели по възраст изпълнители. Особено ярко тези качества проличаха в играта на Методи Танев”.

Повечето рецензенти констатират, че от спектакъла на младия Благоевградски театър „лъха човечност и топлота, които завладяват” и той впечатлява с ярките индивидуални превъплъщения и с постигнатия актьорски ансамбъл. Срещаме и една критична статия от Алеко Минчев (в. Народна култура, 6 юни 1959 г.), за съжаление не подкрепена с примери, за да стане ясно какво е имал предвид авторът. Посветена на проблемите на съвременното театрално изкуство, тя анализира актьорското майсторство, режисурата и сценографското оформление на спектаклите, участвали в Националния преглед на българската драма и театър. На постановката „Деветата вълна” на Благоевградския театър са посветени следните редове: „Теодоси Попов, макар правилно набелязал свръхзадачата на постановката „Деветата вълна”, не можа да я постигне поради недостатъчната си взискателност към всички изпълнители”(?)

И ОТНОВО “ДЕВЕТАТА ВЪЛНА”

Двадесет години по-късно Благоевградският театър отново пристъпва към пиесата ”Деветата вълна”. Поводът е 70-годишнината от рождението на Вапцаров. Този път с нелеката задача се нагърбва младият режисьор Александър Раковски. Идеята му е да направи съвременен прочит на текста, с подчертан стремеж към театралност и пределна условност.

Героите са поляризирани в две групи – позитивна и негативна, което става отчетливо чрез мизансцена – всяка от групите се пласира в сценичното пространство със специфична динамика и типизирани жестове. Сцените в дома на Попови са разиграни при мълчаливото присъствие на работническата група, която чрез статиката си напомня скулптурните работи на Андрей. Конфликтът е изцяло изграден върху класовите противоречия. Репликите в много случаи се отправят директно в залата, което подчертава фалша и отчуждението между героите от “обществото”. Те по-скоро демонстрират себе си, не се интересуват от другия. Единственият герой с естествено поведение е Андрей (Андраш Кончалиев).

В текста са вплетени органично откъси от поезията на Вапцаров, музикално оформени от композитора Константин Манолов. Те акцентират върху някои моменти от сценичното действие и дообогатяват драматургичния материал.

Оценката на критиката е доста лаконична. Актьорите: Андраш Кончалиев (Андрей), Юлия Дживджорска (Елена), Соня Дюлгерова (Лилия), Александър Далов (Борис Попов), Тодор Мадолев – Жорж, Тодор Тодоров – (инж. Романов), Марта Кънчева (Мира), Борис Коев (Сираков) и др. са подкрепили режисьорското решение и „утвърждават идейните и естетическите позиции на Вапцаров”. Във в. Народна култура, бр. 2 от 11 ян. 1980 г., Красимира Стоева заключава: „Съвременните измерения на пиесата намират реализация на сцената на ДТ „Н. Вапцаров”, буди любопитство новият поглед към пиесата, разкриваща присъдата на поета към отмиращия свят на капитала”.

"ПРИКАЗКА ЗА ЧОВЕКА”

Още една среща с творчеството на Никола Вапцаров, този път на камерната сцена на Драматичния театър, бе “Приказка за човека” – моноспектакъл на актьора Атанас Воденичаров, който по това време се върна в трупата на Благоевградския театър (1983 г.). Съставена по стихове и писма на Никола Вапцаров, непретенциозната литературна композиция бе реализирана от режисьора Кирил Каменов. Сценографът Георги Ножаров постави на сцената стилизиран портрет на поета Вапцаров, в средата - цветно пано, редом с него масичка и стол. Това подсказваше намерението на създателите на спектакъла да тръгнат от познатите представи за лиричния герой на Вапцаров и ненатрапчиво да накарат зрителя да съпреживее съдбовните мигове от живота на поета, да ги преосмисли.

Още от първия миг, в изпълнението на Атанас Воденичаров, зазвуча неспокойна, тревожна, задъхана нотка. Актьор и поет се сляха в своя копнеж по високите пирински върхове, в мечтата си по свободния полет на орлите в лазурното небе. Преминаха през съзряването на младата личност, през търсенето на идеала, който да осмисли нейния мъчителен порив към свободата и ще я възпре “да не пробие своя слепоочник”. Като страстен повик на надеждата прозвуча стихотворението “Пролет моя, моя бяла пролет...” Прозрението за една обреченост и готовността за саможертва актьорът обобщи в мечтата на Човека да види осъществяването на своите идеали...

Една книга със стихове, матроска барета, часовник – тези предмети сякаш оживяваха в ръцете на актьора.  Караха ни да изтръпваме – така властно ни завладя целеустременият дух на Вапцаров – освободен от сивата прах на баналните учебникарски анализи, оживял в словото на актьора, той се изправяше гордо, рушеше мощно черупката на спокойното ни съществувание, нахлуваше като пречистваща пролетна буря, караше ни да се мерим с неговата Вапцаровска мяра.

И в този моноспектакъл Вапцаров влезе в диалог с днешния зрител, изненада го с актуалността на посланията си, с неочаквано смелите смислови акценти в поезията си, където откриваме наситената динамика на нашия днешен ден.

Ако нещо не достигаше в композицията “Приказка за човека”, това бе темата за любовта. Никола Вапцаров е богата и цялостна личност и, подобно на Шандор Петьофи, неговото отношение към Любовта и Свободата е единно, взаимопроникващо. Той не успя да възпее в отделен цикъл това най-прекрасно човешко чувство, но то присъства дълбоко и нежно в поезията му винаги, когато пише за Майката, Родината, Любимата. Затова и двете му предсмъртни стихотворения съдържат “любовни послания” – към Жената и към Народа.

Много млади хора – ученици и студенти, на които е присъщо неспокойствието, горенето, които търсят своя път и призвание в живота, преоткриваха в този моноспектакъл вечно младия Вапцаров –  изгорял като звезда на небосвода на Свободата.

А на рождения ден на поета в театъра гостуваха седем работнически бригади, които носят неговото име. Дойдоха, за да споделят неговата любов към машините и мечтата му за свободен, радостен труд.

 “ЩЕ ВИ НАХРАНЯ С ВЕРА”

В навечерието на 80-годишнината от рождението на Вапцаров, в бурната есен на преломната 1989 година, още един млад режисьор се вписа в темата за сценичното преосмисляне на творчеството на поета. Това бе Ставри Карамфилов, доказал и в предишните свои постановки богато въображение и отлично владеене на средствата на съвременния театър. Преди да пристъпи към работа с актьорите, той създаде собствен сценарий от стихове, импресии и откъси от писма на Вапцаров и го нарече ”Ще ви нахраня с вера”. Потърси „ново разбиране и усещане” за Вапцаровата поезия, за човека Вапцаров – в неговите послания, в диалога му с историята, с представите му за бъдещето.

За “разчупването на етикетите, мъртвилото на шаблоните, христоматийните дефиниции и класификации” помогна и атмосферата на 1989 година, стопяването на страха от партийната цензура, изчезването на загнездилата се дълбоко в творците предпазливост и самоконтрол, чувството за свободен полет на творческата мисъл и осъзнаването на истинската, вдъхновяваща и извисяваща духа мисия на театралното изкуство в преломни за нацията моменти.

“Създавайки този спектакъл, ние трябваше да преоткрием първоизвора в представата си за Вапцаров – да открием в него не само поета, а и човека – споделя в едно интервю режисьорът. Странното е, че колкото повече навлизахме в този жесток, оголен конфликт между Властта и Народа, толкова повече разбирахме, че това са проблеми и на днешния ден, на днешните хора. Това ни спаси от голата театрална тенденциозност – накара ни да подхождаме честно към тази поезия, да не я разкрасяваме, а да моделираме един библейски-аскетичен спектакъл – привидно беден и прост, а всъщност богат, асоциативен”.

По-нататък, в същото интервю, Ст. Карамфилов допълва: “Стремяхме се да разбием шаблона, поднасянето на тази поезия по банален начин. Тези стихове трябваше да звучат като разговор, като човешка реч, като думи за пречистване. Но това “взривяване” на поезията е само привидно – ние търсехме поетичното като резултат в спектакъла. Този реквием, както го определихме жанрово, е един поток от визиони, изградени на театрално ниво. Но стремежът ни беше не реставриране на документи чрез театрални средства, а по-скоро превръщането му в отправна точка за постигане на ясна символика”. (в. “Пиринско дело, 19 дек.1989 г.)

„Ще ви нахраня с вера” наистина беше възприет от зрителите не като традиционната „драматургична композиция”, а като театрализирано преосмисляне на Вапцаровите поетични монолози и диалози. На сцената като в антична трагедия бе разгърнат „оголения конфликт между властта и народа, между властта и човека, между буржоазната машина и личността”, както писа тогава Л. Димитрова. („Диалог по съвест”, Пиринско дело, бр. 6, 1990 г.) Ярките образи – символи даваха на актьорите богат материал за превъплъщаване в героите от онази драматична и остро конфликтна епоха. Огнян Спиров в ролята на Поета, Юлия Дживджорска – Майката, Биляна Дилкова - Девойката, Сянката - Златко Гулеков и Николай Кимчев, Стефанос Гулямджис, Гаврил Цонков и останалите актьори от Пролетарския хор изведоха темата за борбата с „навъсения, мръсен, зъл живот”, за човешко достойнство и за „парченце хляб”. Като контраст – ярките сцени с представителите на властта – елегантни, префинени и цинични, возещи се в скъпи коли – всички онези, които допуснаха да бъде разстрелян поредния талантлив поет на България.

Заслугата за яркия сценичен образ на спектакъла бе на художника Румен Добрев, доказал многократно на благоевградска сцена богатата си асоциативност и  талантливо, съвременно сценографско мислене. В единомислие с режисьорските идеи и заедно с актьорите, той се включи в създаването на “въздействащ, естетски издържан, интелектуален, изчистен от традиционния тон, с модерни пластични решения и съвременна театрална изразност” спектакъл.

Съвременниците на този спектакъл говорят с възторг за “истински театрален празник”, за “ярка спойваща връзка между драматургия и активна режисьорска мисъл”, която извежда силни художествени внушения. За стремежа на режисьора да събуди активността на зрителя и той да мисли и съпреживява ставащото на сцената. Определят го като спектакъл-реквием, представящ съвършено ново тълкуване на Вапцаровото творчество, ярко пресъздаващ епохата в “изключително театрални образи, в силни и вълнуващи картини”. Сценичното решение е далеч от елементарно-илюстративните схеми, използвани досега при поднасянето на огненото Вапцарово слово. “Поезията достига до зрителите с цялата дълбочина, богатство от ритъм, образи – тук са нежните и лирични мигове, изпълнени с крехка радост и оптимизъм, и мрачните, бурни часове на болка и разочарование – всичко е събрано в едно, споено с точната и ясна мисъл на постановчика” – пише в емоционалния си отзив студентът Жоро Ножаров (в. Пиринско дело, 4 ян. 1990 г.) И продължава: “Заемките от Библията, експресивната символика са истински духовен мост с настоящето, което внушава на зрителя поуки, издига фактите до височината на общочовешките заключения.” За да завърши с думите: “вълнуващият спектакъл е достоен подарък за благоевградската публика, която го приема емоционално, с изострен съвременен нерв и разбиране”.

Авторите и изпълнителите на този чудесен спектакъл-реквием атакуват нашата зрителска предубеденост, преобръщат усещания и представи, градени досега в малко тесни и стандартни рамки, смята и етнографката Румяна Хаджиева  (в. Пиринско дело, 4 ян. 1990 г.). Въвлечена “неочаквано, непосредствено и завладяващо във вълнуващата драма на твореца”, тя преживява заедно с него болката на унижените, преминава през неизбежните социални и класови конфликти и сблъсъци. Възхищава се на ярко изградения, със средствата на театралното слово и пластика, “социален контраст между бляскавия елит и онеправданата маса, между охолното самодоволство и отчайващата мизерия; между пролетарската екзалтация и народния стремеж към социална справедливост”. Според нея, “динамиката на спектакъла черпи енергия от кратката и задъхана житейска биография на поета, за да достигне връхната си точка в трагичния момент на разпятието, когато поезията прераства в болезнена реалност, когато вярата в общочовешкия идеал се отстоява в борбата със смъртта”.

Спектакълът “Ще ви нахраня с вера” наистина изгради мост между буреносното време на Вапцаров и изпълнената с надежди за градивна промяна 1989 година и доказа за пореден път високите като Пирин, вечни стойности на неговото творчество, от които всяко поколение може да черпи вяра и оптимизъм.

През тези ноемврийски дни Благоевградският театър отново се обърна към творчеството на Вапцаров, потърси в него отговори на въпросите, които вълнуват и творците, и днешните зрители. Поводът не е само 100-годишнината от рождението на Поета, а една необходимост за общуване с него, с посланията му...В новия спектакъл  "И светъл, и грешен..." по стихове, писма и документи (идея и сценичен вариант Ел. Илиева и К. Бандутов,  реж. К. Бандутов), Вапцаров отново удиви съвременните зрители с прозренията си за бъдещето, вдъхна им от своята непробивама с “бронебойни патрони” вяра, че когато и тази буря премине, ще има и хляб, и радост в детските очи ще има, и хората пак ще пеят, когато работят ...

 

 

"“ЩЕ ВИ НАХРАНЯ С ВЕРА” .....неговото творчество, от което всяко поколение може да черпи вяра и оптимизъм."
С пожалание за вяра и в днешния ден!

Тази година посветих много часове на Вапцаров. Бях обсебена от неговата личност, от поезията му, от прозренията му и за неговото време, и за бъдещето. Той умира в Христова възраст и също като Христос неразбан и недооценен приживе, избрал най-трудния път към безсмъртието...