СТАНИ БОГАТ В БЪЛГАРИЯ :: Много много факти от историята

Римска теза за българското име

Увод

На любителите на приключения и странни открития, предлагам едно дедуктивно разследване в . . . българската история. Официалната българска и европейска истории, предлагат четива в които преобладават повече героично-митологичните сцени, отколкото реалните исторически събития. В тях свободният избор на гледна точка е предопределен предварително и предлаганите версии се втълпяват за единствено възможни. Това лишаване на личността от свободен избор е залегнало дълбоко в човешката природа. Да вземем едно дете, като обект. Наложено му е име, което то не е избирало, а впоследствие трябва да се гордее с него. Родено е от майка и баща, по прищявка на Нейно Величество Генетично-Селективната Случайност и му се втълпява, че е тяхно (с явен акцент на притежание) дете, без то да ги е избирало. Кръщават го и го противопоставят на всички некръстени, обрязани и т.н. Обучава се на език, за да се разбира с околните, но не и по-далечните от човешкия вид. Дава му се образование, което в най-добрия случай го противопоставя на по-долните или по-горните по ценз и това човешко същество е заставено да мисли, че е в една общност със всички тези, които го насилваха до момента. Ето така на съвременният човек му е внушено, че всичко това е правилно и дори в някои случаи е заставен да воюва с други хора по причини неизвестни на воюващите, но известни на тeзи, които се познават и довчера са се потупвали дружески по раменете. На това му се казва Цивилизация. И така, като цивилизовани хора, загубили своята свобода още с първата глътка въздух, навлизаме в историческата джунгла. За да си отговорим има ли смисъл такова разследване, би трябвало да сме наясно каква е, и какво е била България в най-близкото минало. Нека изберем краткия период 100-120г. назад, т.е. този, който формира сегашното представяне на историята.
България в този период с кратки прекъсвания е (за съжаление) определено сателитна държава. Възстановена през 1878г. в граници (няма да коментираме тези граници, политически ли са, етнически ли са и т.н.) почти по картата на Равенския козмограф от 354г. в продължение на споменатия около 120 годишен период, България непрекъснато е манипулирана от Големите Играчи в Европа – Австроунгария, Турция, Германия, Русия и др. На тези, на които вече им е неприятно, че са граждани на марионетна държава, ще напомня за успокоение, че никой не избира Родината си. Доста по-големи народи от българския ( поляци, каталунци, кюрди ) и по – мотивирани ( чехи, фини, унгарци ) са се опитвали да се откопчат от лапите на Големите Играчи, обаче отскубнали се от единият в тях забива нокти другият. Европа и околностите й са с твърде скромни размери и не позволяват по-мащабни маневри на дребосъците.
Това подчинено политическо положение на България, е формирало и съответното васално-приспособленческо поведение на нейните управленчески структури, в нашият случай, тези които формират националното самосъзнание - Министерства на културата, на образованието, училища, университети и т.н. Когато се е сменял „диригента” (Големият брат) и националният оркестър е променял своят „тон”. Това многодесетилетно „мачкане” от горе надолу е оформило и облика на българската историография, която винаги е „припявала” на вълчия вой на Големите, естествено с подобаващо смирено кучешко джафкане. Ето какво казва за такъв интелектуален диктат и унизителна социална атмосфера Джордано Бруно:
„ Ако аз работех с плуга, пасях стадо, обработвах градина, правех дрехи, никой нямаше да ми обръща внимание, малцина биха се вглеждали в мен и аз щях да угодя на всички. Но аз измервам полето на природата, стремя се да паса душите, мечтая да обработвам ума и да поправям навиците на интелекта – ето защо онзи който ме гледа, ме заплашва, който ме следи ме напада, който ме догонва ме ухапва. А който ме хване – изяжда ме и това вършат не един и двама, а мнозина и почти всички .”
Както виждате през последните 500г. нравите не са се променили в Европа.

Последният Голям Брат - Русия, наложи панславизма в българската история и тъй като Сталин (по други сведения – Ленин) прекръсти Булгаристан на Татарстан, за българските историци се предоставиха „свободни” пространства зад Татарстан – там да си търсят корените на българщината, защото българина винаги държи на предците си – да бъдат винаги по-велики от предците на комшиите! Натам се отправиха в стегната стъпка рекрутираните български историци и като резултат – копия с конски опашки монголо-арабски образец, полуразвалено месо изпод седлото за закуска и обяд, хански филми в които кроманьонски монголоиди реват „Хане, победихме” и т.н. Всичко както си му е редът. Но. . . „Живота си тече” ( филм с Мики Руни), Дядо Иван и Чичо Сам подписаха САЛТ-2 и си поделиха света – всеки да си продава пушкалата в неговата си част, „железните” германци ядосани от тоталните военни поражения в почти всички войни, измислиха мутанта Обединена Европа, трудолюбивата жълта раса заля света с всевъзможна продукция, обаче маршът на българската историография напарфюмирана с розово масло, достигна Китайската стена и се очаква в скоро време да прецапа и Куросива . Ако се вкарат още пари в тази „експедиция”, може да се включат и вулканолози, които да открият в кратерите, например черният базалт, Свещеният камък на Черните българи, или астрономи да открият конски фъшкии зад предела на Роше, от прочутите „звездни български коне”. Всичко е възможно.
Тези и подобни други „интелектуални” откривателски въжделения, много успешно са красифицирани от Освалд Шпенглер в неговата гениална схема-таблица за развитието на цивилизациите (която разбира се няма нищо общо с национал-социализма) и успешно прилагани от цяла плеада титуловани измамници, начело с „първоучителите” Ягич и Шафарик, та до „бащицата” Васил Златарски. Това е най-черното дело на тези „учени”, откровени агенти на Големите Братя, чийто идеи за азиатщината на българите и до ден днешен марширува по българските улици и училища. Разследването по Римската теза показва, че Големите Братя са имали своите основания, българите да се търсят в Азия и по никакъв начин да не се свързват с Европа, а за Балканите да се „доказва”, че са заселени от полудиви варвари ( не става въпрос само за българите, но и за сърбите, хърватите, черногорците, власите и т.н.) на които порядък могат да създадат само Големите Братя. Допълнителен „ред”, много по-древен, е реализиран от православните християни, които хиляда години „чистят” историческите извори от „дяволски писмена”, еретически или „безбожни слова”, следствие на което в Балканската история липсват дори съчиненията на Константин Велики, затова пък има „елински” източници отпреди 2000г. Нека да видим какво е оцеляло и какво „говорят” първоизточниците, защото те, както ще се убедите, определено не казват това, което се излага от напарфюмираната история.
И така, каква е Римската теза, която ще се доказва оттук нататък? Смятам за по-удачно да съобщя предварително каква е тезата, за да се има пред вид при разглеждането на източниците. Така ще е по-удобно за читателя, който ще може постепенно да акумулира своето становище за нейната основателност.
Тезата е, че ИМЕТО “БЪЛГАРИН” ПРЕДИ ДА СЕ ПРЕДИ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В НАРОДНОСТНА ХАРАКТЕРИСТИКА СЪЩЕСТВУВА ( В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СТО- ТИЦИ ГОДИНИ ) КАТО СЛУЖЕБНА, ТИТУЛНА ДУМА В РИМСКАТА ИМПЕРИЯ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ЕВРОПА.
Конкретно Римската теза ще доказва, че COMITATUS = BULGARI . В електронното изд. на Римската теза „комитатус” беше оповестено като „comitae” в съответствие с една испанска монография, където това понятие беше въведено като заместител на „псевдо комитатенсес” – отрядите от „втора линия” на граничните войски limitanei. По същество също гранични войски за опазване на границата. Тъй като реакцията на средният читател е веднага да потърси сред официалните речници това понятие и след като не го намери умно да заключи – „такова животно няма”, реших да не „обременявам” допълнително темата с авангардни понятия и да се спра само на comitatus, тъй като това не изменя по същество направлението на разсъжденията на самата теза.

Изложение

Като понятие, “българин” има две характеристи: външна (формална, нарицателна) и вътрешна (съдържателна, смислова), които ще обознача като І (формален) белег и ІІ (смислов, народностен ) белег. Тезата в голяма степен изяснява именно невиждането (неразбирането) на разликата мужду І и ІІ белег на думата. Доказването на наличие на тези два белега в думата «българин» изяснява противоречивите изводи до които стигат д-р Г.Ценов и други по-древни автори, именно в неразбирането или неудоточняването на тези белези.

I. Къде срещаме “българин” в близкото минало?:

1.Паисий – “Онны Болгари имеали намерение и съгласие...” ( Г. Ценов „Произхода на българите. . .” стр.460)

2. Паисий - “. . . поради що се срамиш да се назовеш Болгарин ?...”

3. Славянски превод на Манасий по поръка на Иван Александър (1331-1356)
“ При Анастасии цари начеше блъгари поемати землю сию...”, (Г.Ц. „ Произхода...” стр.180)

4. Солунска легенда за Курил: Заглавие - „Слово Курила Философа како оувери словинию рекше блъгаре”
Ив.Добрев, „Солунска легенда”, КМЕ 3/2003.

- Курил пита Митрополит Йоан, къде е българската земя на който въпрос митрополита не отговаря, а се впуска в обяснения колко са опасни “блъгарите”(Г.Ц.—Произхода...стр.264). Т.е. Кириловото питане е питане за наличието на ІІ белег, а отговора на Митропорит Йоан е в сферата на І белег – какви са българите, а не кои са.

5. От приведените примери :
Името “българин” не е с точно установен изказ в продължение на стотици години от самите нас българите, което предполага името да не е народностна характеристига и „исконно българско”, а дума с “особен” характер, която по ред исторически причини се е превърнала впоследствие на етноним.
Тук му е мястото да спомена една друга дума „palatini”,( която ще разгледам по надолу, където са римските чинове) имаща съвсем различно „поведение” в българския език. Тази дума е внедрена в употреба от император К. Велики (роден в Ниш) за назоваване на гвардейците охраняващи императорския дворец. Че думата е българска по произход се указва от двойното множественото число „и-ни”, което при романската подгрупа е „s”. Думата има само един корен „палат”. Тази дума „палат” и нейното значение за „дворец” са се запазили в българският език 1700г. без да се променят. Явно, че при нейното „внедряване” като понятие за вид войска, Константин е имал за основание, същата дума на разположение при същият смисъл, защото при романската подгрупа, в испанският тя се е изменила на „palacio” – палацио, а в италиянският „palacio” – палачио, където пък дава основа на друга дума – палячо (палячи). Вижда се, че думите променят своите структури и се „самонагласят” спрямо езиковите изисквания на новият език в който „влизат”. А това, че „палат” не се променя в българският е много сериозно основание да предположим, че не се е променила, защото самият й първообраз е спрямо българската речева особеност, и съседната романска не може да „търпи” тази особеност и я оформя спрямо своите речеви специфики. Ето защо различният изговор на „българи” от българи в миналото, в гореизложените писмени документи е основание да се предположи, че тази дума е в процес на „усвояване, приспособяване” към българските речеви изисквания в споменатият период, а не е възникнала на основата на българският. Заслужава си да споменем и най-родственият на българският език – сърбохърватският. Сърбите произнасят (ни наричат) „бугари” и това „бугари” си е точно bulgari с асимилация на „Л”, но не и на някой от споменатите български древни изговори на думата и носи своя първообраз директно от латинския. Защо - ще видим по-надолу.
Да не говорим, че в нито един надпис от Тервел, Омуртаг или Крум (смятани за «българи» по народност от официалната история) не е споменато името “българин”, нито пък те се самонаричат така. Има всевъзможни и многообразни титли, гранични наименованиа, роднински връзки, но име “българин” като народностен белег няма.
Извод: Името “българин” (до около VІ в.) съществува само в смисъла на І белег – формалния . Разбира се VІ в. е твърде условна граница, защото, тогава съществува и „българин” като етноним, но предполагаемия преходен период е около VІ в – Х в. Разбира се не мога да поставя по-точни граници поради недостига от документи на разположение, още повече, че има автори които пишат по-късно от Х в., а вече употребяват „българи” за етноним, когато говорят за времена преди Х в., дори за ІV в. Това, че те „привнасят” своето от по-ново време разбиране за името „българин”, като етнос, не е доказателство, че то е било такова в описвания от тях период. Меродавни са мненията и свидетелствата на тези, които са съвременници, на това време ІІІ – Vв., но не и на по-късни. А от съвременниците на ІІІ – V, VІ в. никой не говори за българите като етнос.
Нека погледнем и „особеното” местоположението на Плиска и Преслав като бивши български столици, като преди това изразим съмнение че те са изначално българско творение. И основание за това съмнение е Codinus, De origene Constantinop. Bonnae, p. 22-23., където е казано, че съвременните Преслав, Плиска, Констанца и Силистра са построени от Константин. Дори тези крепости да са построени от него на мястото на по-стари селища на които старото име не се е запазило или новото е негов репит, то това не променя основанието, че не са изначално построени от българите, а вероятно само са подобрени или разширени от тях впоследствие.

(Тук мисля му е мястото да спомена едно „странно” съвпадение. Една крепост в Североизточна Испания, край р. Евро (Ебро) от ІІІ в. пр.н.е. се нарича Contrebia Belaisca (Контребия Белаиска). Не съм запознат откъде са първите сведения за името на столицата Плиска, но ако са елински, то те са изопачили Б на П, понеже нямат подходящ звук. Също както родното място на Ал. Македонски – Пела си е било Бела, древното племе „белазги”, а не „пелазги” и т.н., и столицата се е наричала Блиска и съответно Преслав – Бреслав (има такива запазени имена в славянските езици и то на градове). От древната испанска Белаиска до българската Блиска разликата е нищожна).

Като такива (столици), те би следвало да са построени на места недостъпни и труднопревзимаеми, още повече, че удачни места има и то в непосредствена близост до споменатите столици. Плиска и Преслав са изградени върху бивши римски селища, както споменахме по-горе, но защо българските строители отиват на тези същите места, след като римляните определено не са мислили, че поставят основите на столици? Нима основанията на римляните и българите при избора на място са били еднакви? Или подобни? Защо не се избира място, подобно на Царевец например? Подходящи плата (със естествен каменен откос 20 – 25м) които са прородни крепости има доста, едно от друго по-внушителни. С минимални строителни усилия те биха се превърнали в непристъпни крепости, по-непристъпни дори от Цариградската. Защо е пренебрегната тяхната очевидна и естествена пригодност? Да оставим височините. Не са използвани и водните препятствия при избор на място. При владеене територията на цяла Северна България (по надолу ще се убедите, че не само Сев. България, но и целият Балкански п-в), не е използвано затруднението, което създава при нападение, една река например или морето. Какъвто избор например имаме при строежа на древната крепост на Никопол (на р. Дунав). Или Калиакра. Тези естествени природни препятствия, като възвишенията и водните прегради очевидно са пренебрегнати, понеже явно се е мислило за нещо друго. И това „друго” нещо, не е било свързано с обезпечаване на някаква тотална отбрана, защото и най-примитивните народи са използвали споменатите природни фактори за защита. Едва ли българите са се смятали и за недосегаеми, човешката и европейска история не познават такава „недосегаемост”. Няма народ или племе, което да не е било побеждавано или да не е побеждавало, така че едва ли подобна мисъл като „недосегаемост” се е оказала определяща, дори за най-горди от гордите. Поглеждайки картата, забелязваме, че Плиска и Преслав се намират почти в средата на една обширна хълмиста равнита, чудесна за преходи или разгръщане на сили от всякакъв род за атака. Тази равнина се знае като Малка Скития и от незапомнени времена е била арена на преселения и нашествия. И на най-удобното за атакуване място, нашите предшественици определят своите столици – нещо което не е правено нито преди тях, нито след тях. Нека засега приемем, че този избор не е случаен, а си има своите логични и исторически основания, съвсем различни от тези, споменатите градове да бъдат непристъпни. Да не говориим, че на фона на тези строежи с тяхното „странно” местоположение, стават немислими прехвалените строителни умения на българите, изтъквати от официалната история, построили „някога, някъде, някакси” в Азия, грандиозни строежи и културни империи. Дори да не са открити – по въпроса се „копае”, защото е „сигурно” че са там, в Азия, но не и в Крит или на дъното на варненското езеро да предположим.
Автор: bozzman Категория: Политика

Нагоре