Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
04.09.2015 21:49 -
ИДВА ЛИ КРАЯТ НА ЕВРОПА ОТ СБЪРКАНАТА НЕОЛИБЕРАЛНА СТРАТЕГИЯ
Автор: zaw12929
Категория: Политика
Прочетен: 1251 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.09.2015 21:53
Прочетен: 1251 Коментари: 0 Гласове:
10
Последна промяна: 04.09.2015 21:53
Идва ли краят на Европа от сбърканата неолиберална стратегия??
От европейска перспектива финансовият колапс от 2008 г. беше прологът към широкомащабна и обхващаща целия континент криза. САЩ задействаха сложна верига от неочаквани събития навсякъде из Стария континент, заразявайки всички сфери на обществения живот и водещи до радикално нови пейзажи, поразени от икономическа и политическа криза. Ада Колау, кмет на Барселона заяви: „Никой няма да излезе непроменен от тази криза. Това, което ни очаква, е феодален хоризонт с остро повишаване на неравенствата, безпрецедентна концентрация на богатство, нови несигурности за мнозинството от граждани– демократична революция, където хилядите хора са длъжни да променят края на филма. А това вече е: Повратна историческа точка: народните класи искат спиране на десетилетната неолиберална европейска интеграция. Това подновяване, което френският социалист и политически активист Огюст Бланки нарича „фаза на раздвоението“, се провежда по средата на тектонични размествания, разклащащи континент, изпаднал в спиралата на враждебност и възмущение, невиждани от средата на миналия век. Преди петнайсет години успешното пускане на единната валута подхрани вълна от „е(вро)уфория“ из цяла Европа. Лисабонската стратегия от 2000 г. обеща да направи Европейския съюз „най-конкурентната и динамична, базирана на ерудиция икономика в целия свят, способна на устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и по-голямо социално сближаване. Ентусиасти определяха Съюза като „светлина в изпълнения с тревожност свят“. Марсел Гоше и Юрген Хабермас твърдяха, че новата европейска формула от гледна точка на наднационалното демократично управление и държавата на всеобщото благосъстояние ще служат като модел за всички нации по света. Очакванията за проевропейските благополучия така и не се материализираха. Напротив: в цялата ретроспекция се появяват поредица от непрекъснати провали. Този регион изостава в сравнение с почти всеки друг регион в икономическия си растеж и преди, а и след кризата, докато през 2010 г. политиката на строги икономии произведе страхотен икономически погром. Брутният вътрешен продукт от 2014 и 2015 не се е възвърнал още на нивото си преди кризата- 2008 година, като това може да бъде и една от най-тежките икономически кризи в най-новата ни история. Безработицата се повиши през последната година с повече от 44 милиона безработни-не е само болезнена лична драма за работниците и техните семейства, но също и грандиозна илюстрация на социална ирелевантност, отразена в гигантската икономическа криза, особено ако вземем предвид, че европейските работници са сред най-продуктивните в света. Митът за вътрешноевропейското сближаване между страните също се изпари, икономическата йерархия се преинсталира между германско-европейското ядро и периферията в духа на отмъщението. Докато Италия вече значително изостава от нивото си преди да приеме еврото по отношение на брутния си вътрешен продукт на глава от населението, други като Гърция, Испания и Португалия са подхлъзнати в пълно социално отчаяние- по-врче слоеве от населението не могат да свържат двата края. Дългът в съотношенията на брутния вътрешен продукт се е увеличил въпреки политиката на икономии, а периферните държави и работническата им класа са заключени в безкраен цикъл от отработване на дълговете към финансовите пазари и суверенни кредитори. ЕС не предлага механизъм за решаване на съществените структурни проблеми на неравното Антинародните мерки в така наречената политика на остеритет и реформите в трудовите пазари са се сблъскали с огромна мобилизация в южните страни с магнитуд, невиждан десетилетия; с множество национални стачки и почти бунтовнически масови движения в Испания и Гърция. Когато установяването на националните правителства е ограничено, европейският център се обърна към авторитаризма: бюрократични преврати свалиха няколко премиери, а Европейската централна банка, бившия шеф на „Голдман Сакс” Марио Драги, явно изнудва непокорните лидери. В никой от случаите конфронтацията не е проявена с такава яснота, каквато я виждаме в случая с Гърция. В средата на юни в изявление главният икономист на Международния валутен фонд Оливие Бланшар заяви откровено: „Гръцките граждани чрез демократичен процес индикираха, че има реформи, които те не искат. Ние смятаме, че тези реформи са нужни”. Липсата на гъвкавост към гръцкото правителство не е причинена единствено от безсрамна неолиберална политическа воля. Тук именно се разкрива много по-дълбок проблем за Европа, който е неспособността за маневри на този политически кораб. Основна част от проблема е размерът и усложнеността на Европейския съюз. Всъщност Европейският съюз е болезнено наслагване на твърдо постигнати компромиси в правила, които е почти невъзможно да бъдат заобиколени. Възможностите за вземане на решения на европейската система са екстремно тесни и привързани към повтарящите се политически баланси, като провеждането на радикална промяна е невъзможно да бъде видяно. Още повече – европейската бюрокрация е доста малка, с трийсет хиляди държавни служители и бюджет с по-малко от 1% от брутния вътрешен продукт на ЕС. Единствените резултати от политическата му сила е в това да заобикаля правилата и да натрупва процедури, с които да се запази европейският елит, макар това да води до хаотично управление на кризата в последните години. На по-дълбоко ниво липсата на маневреност в ЕС е парадоксален резултат от пораженческите победи на транснационалния и финансов капитал през последните десетилетия. Тези победи доведоха до изграждането на институции като ЕС, фокусирани основно върху капиталови интереси като конкуренция, търговия и пари – докато трудовите и социалните проблеми са представени като различно „адаптиране” към европейската политическа сцена. Следователно европейската проточленка може да бъде силна в насърчаването на интереса към финансово водения политически блок, но му липсва консенсусната част от хегемонията, която е необходима, за да се запазят различните общества и социални слоеве сплотени в неспокойни времена. Комбинацията от икономически и социални неуспехи, както и ограничената политическа маневреност са довели до намаляване на желанията за влизане в Европейския проект и реактивирането на центробежните сили в целия континент. Европа е един от най-сложните политически пейзажи в света и нейната идиосинкретична смес от силни и противоречиви политически традиции – либерални, фашистки и комунистически, с многостепенно управление на държавата, демократични легитимации, енергични социални движения и противоречиви геополитически връзки – всички те кипят отново днес. В този контекст, независимо какво ще се случи, политическите вълнения в Гърция вече са повратна точка за Стария континент. Страната, която в началото на 80-те години служеше за пример на способността на Европа да осигурява солидна котва в либералната демокрация и социално-икономическата стабилност в поставторитарните режими сега, обратно, е символ на провал и разединение. Опитът на „Сириза” да избяга от неолибералната клетка не беше посрещнат с нищо, освен със саботаж и злословене на правителствата на другите държави и европейски институции, оставяйки ги без алтернатива, а с „възможността” да се избере между капитулация или разрив. Центробежните сили също растат в резултат от избледняването на престижа на Брюксел. Великобритания настоява за преобръщане на интеграцията и заплашва, че ще напусне Съюза, засилвайки интереса си към САЩ. На източната граница окончателното разочарование в посока европейска интеграция оставя отворено полето за националистични енергии. Това дава възможност да има възход на крайно десните партии като „Националния фронт” във Франция, но също така и за расистки дискурси в масовите медии – да вземем предвид една от последните изяви на журналиста Бертолд Зеевалд в един от най-консервативните германски вестници – „Ди Велт”, за етническата дисквалификация на Гърция от европейското членство. Припомняйки контекста на гръцката война за независимост през 20-те години на XIX в., той пише, че в това време „идеята, че гърците са потомци на Перикъл и Сократ, а не смесица между славяни, византийци и албанци, е издигната като обща вяра в Европа. Ето защо гърците се качват на кораба на Европейския съюз през 1980 г., а на последствията можем да се възхищаваме всеки ден”. Признаците на обезсърчение на основните лидери са в изобилие. Принизена до сложни калкулации и лишена от всякакво политическо вдъхновение, Европа не подхранва нищо, освен ожесточение и негодувание. Отсъствието на солидарност изплува отново, когато главнокомандващите правителствата дебатираха кризата с мигрантите. Докато хиляди хора умираха във водите на Средиземно море, европейските лидери оскъдно се фокусираха върху военните нападения, а когато дискутираха разпределението между държавите на търсещите убежище, егоизмът беше очевиден, за да може Матео Ренци, залязващата италианска звезда на европейското център-ляво, да каже: „Ако това е вашата идея за Европа, можете да си я запазите”. Последните проучвания в Испания и Великобритания потвърждават, че разочарованието в Европа се преобръща в намаляващите гласове за „екстремния център” в националните политически сфери. Вляво появата на нови политически движения е свързана в различните страни едновременно със структурни фактори като интензивност на остеритетни мерки и дебати, свързани с организацията на политическото поле. Но независимо от политическата си участ в краткосрочен план, на никого от това ново ляво няма да бъде позволено да забави или отложи дискусии по важни стратегически въпроси. Това е трудно предизвикателство, като се има предвид колко неохотни са хората, за да понесат преходните разходи на преминаването от една валута в друга, дори и ако бъдат убедени в ползите от подобен пробив в дългосрочен план. Да се формулира политика на предложения, гарантиращи на хората защитна мрежа по време на този преход, ще бъде от ключово значение за доближаването до нови изборни победи, започвайки с изборите в Испания тази есен. Там „Подемос” и нейните социални движения имат значителен шанс да спечелят. Както показа гръцкият опит, европейският елит може да бъде направо безмилостен. А наскоро един от лидерите на „Подемос” ме посъветва: „По-добре се подготви!”. *Испанската лява партия „Подемос“ успя да привлече масово гласовете на „възмутените”, а в редиците й са много от поддръжниците му – зародило се през май 2011 г. за всеобща изненада, спонтанното движение на възмутените е подхранвано от недоволството и възмущението от кризата и от корупцията. Някои от членовете на това движение организираха символични палаткови лагери в продължение на няколко месеца на площад „Пуерта дел Сол” в центъра на Мадрид. Превод от английски език: Юлия Владимирова Автор: Седрик Дюран е професор в университета Париж-
статията е публикувана в американското списание Jacobin, на 16.07.15.
От европейска перспектива финансовият колапс от 2008 г. беше прологът към широкомащабна и обхващаща целия континент криза. САЩ задействаха сложна верига от неочаквани събития навсякъде из Стария континент, заразявайки всички сфери на обществения живот и водещи до радикално нови пейзажи, поразени от икономическа и политическа криза. Ада Колау, кмет на Барселона заяви: „Никой няма да излезе непроменен от тази криза. Това, което ни очаква, е феодален хоризонт с остро повишаване на неравенствата, безпрецедентна концентрация на богатство, нови несигурности за мнозинството от граждани– демократична революция, където хилядите хора са длъжни да променят края на филма. А това вече е: Повратна историческа точка: народните класи искат спиране на десетилетната неолиберална европейска интеграция. Това подновяване, което френският социалист и политически активист Огюст Бланки нарича „фаза на раздвоението“, се провежда по средата на тектонични размествания, разклащащи континент, изпаднал в спиралата на враждебност и възмущение, невиждани от средата на миналия век. Преди петнайсет години успешното пускане на единната валута подхрани вълна от „е(вро)уфория“ из цяла Европа. Лисабонската стратегия от 2000 г. обеща да направи Европейския съюз „най-конкурентната и динамична, базирана на ерудиция икономика в целия свят, способна на устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и по-голямо социално сближаване. Ентусиасти определяха Съюза като „светлина в изпълнения с тревожност свят“. Марсел Гоше и Юрген Хабермас твърдяха, че новата европейска формула от гледна точка на наднационалното демократично управление и държавата на всеобщото благосъстояние ще служат като модел за всички нации по света. Очакванията за проевропейските благополучия така и не се материализираха. Напротив: в цялата ретроспекция се появяват поредица от непрекъснати провали. Този регион изостава в сравнение с почти всеки друг регион в икономическия си растеж и преди, а и след кризата, докато през 2010 г. политиката на строги икономии произведе страхотен икономически погром. Брутният вътрешен продукт от 2014 и 2015 не се е възвърнал още на нивото си преди кризата- 2008 година, като това може да бъде и една от най-тежките икономически кризи в най-новата ни история. Безработицата се повиши през последната година с повече от 44 милиона безработни-не е само болезнена лична драма за работниците и техните семейства, но също и грандиозна илюстрация на социална ирелевантност, отразена в гигантската икономическа криза, особено ако вземем предвид, че европейските работници са сред най-продуктивните в света. Митът за вътрешноевропейското сближаване между страните също се изпари, икономическата йерархия се преинсталира между германско-европейското ядро и периферията в духа на отмъщението. Докато Италия вече значително изостава от нивото си преди да приеме еврото по отношение на брутния си вътрешен продукт на глава от населението, други като Гърция, Испания и Португалия са подхлъзнати в пълно социално отчаяние- по-врче слоеве от населението не могат да свържат двата края. Дългът в съотношенията на брутния вътрешен продукт се е увеличил въпреки политиката на икономии, а периферните държави и работническата им класа са заключени в безкраен цикъл от отработване на дълговете към финансовите пазари и суверенни кредитори. ЕС не предлага механизъм за решаване на съществените структурни проблеми на неравното Антинародните мерки в така наречената политика на остеритет и реформите в трудовите пазари са се сблъскали с огромна мобилизация в южните страни с магнитуд, невиждан десетилетия; с множество национални стачки и почти бунтовнически масови движения в Испания и Гърция. Когато установяването на националните правителства е ограничено, европейският център се обърна към авторитаризма: бюрократични преврати свалиха няколко премиери, а Европейската централна банка, бившия шеф на „Голдман Сакс” Марио Драги, явно изнудва непокорните лидери. В никой от случаите конфронтацията не е проявена с такава яснота, каквато я виждаме в случая с Гърция. В средата на юни в изявление главният икономист на Международния валутен фонд Оливие Бланшар заяви откровено: „Гръцките граждани чрез демократичен процес индикираха, че има реформи, които те не искат. Ние смятаме, че тези реформи са нужни”. Липсата на гъвкавост към гръцкото правителство не е причинена единствено от безсрамна неолиберална политическа воля. Тук именно се разкрива много по-дълбок проблем за Европа, който е неспособността за маневри на този политически кораб. Основна част от проблема е размерът и усложнеността на Европейския съюз. Всъщност Европейският съюз е болезнено наслагване на твърдо постигнати компромиси в правила, които е почти невъзможно да бъдат заобиколени. Възможностите за вземане на решения на европейската система са екстремно тесни и привързани към повтарящите се политически баланси, като провеждането на радикална промяна е невъзможно да бъде видяно. Още повече – европейската бюрокрация е доста малка, с трийсет хиляди държавни служители и бюджет с по-малко от 1% от брутния вътрешен продукт на ЕС. Единствените резултати от политическата му сила е в това да заобикаля правилата и да натрупва процедури, с които да се запази европейският елит, макар това да води до хаотично управление на кризата в последните години. На по-дълбоко ниво липсата на маневреност в ЕС е парадоксален резултат от пораженческите победи на транснационалния и финансов капитал през последните десетилетия. Тези победи доведоха до изграждането на институции като ЕС, фокусирани основно върху капиталови интереси като конкуренция, търговия и пари – докато трудовите и социалните проблеми са представени като различно „адаптиране” към европейската политическа сцена. Следователно европейската проточленка може да бъде силна в насърчаването на интереса към финансово водения политически блок, но му липсва консенсусната част от хегемонията, която е необходима, за да се запазят различните общества и социални слоеве сплотени в неспокойни времена. Комбинацията от икономически и социални неуспехи, както и ограничената политическа маневреност са довели до намаляване на желанията за влизане в Европейския проект и реактивирането на центробежните сили в целия континент. Европа е един от най-сложните политически пейзажи в света и нейната идиосинкретична смес от силни и противоречиви политически традиции – либерални, фашистки и комунистически, с многостепенно управление на държавата, демократични легитимации, енергични социални движения и противоречиви геополитически връзки – всички те кипят отново днес. В този контекст, независимо какво ще се случи, политическите вълнения в Гърция вече са повратна точка за Стария континент. Страната, която в началото на 80-те години служеше за пример на способността на Европа да осигурява солидна котва в либералната демокрация и социално-икономическата стабилност в поставторитарните режими сега, обратно, е символ на провал и разединение. Опитът на „Сириза” да избяга от неолибералната клетка не беше посрещнат с нищо, освен със саботаж и злословене на правителствата на другите държави и европейски институции, оставяйки ги без алтернатива, а с „възможността” да се избере между капитулация или разрив. Центробежните сили също растат в резултат от избледняването на престижа на Брюксел. Великобритания настоява за преобръщане на интеграцията и заплашва, че ще напусне Съюза, засилвайки интереса си към САЩ. На източната граница окончателното разочарование в посока европейска интеграция оставя отворено полето за националистични енергии. Това дава възможност да има възход на крайно десните партии като „Националния фронт” във Франция, но също така и за расистки дискурси в масовите медии – да вземем предвид една от последните изяви на журналиста Бертолд Зеевалд в един от най-консервативните германски вестници – „Ди Велт”, за етническата дисквалификация на Гърция от европейското членство. Припомняйки контекста на гръцката война за независимост през 20-те години на XIX в., той пише, че в това време „идеята, че гърците са потомци на Перикъл и Сократ, а не смесица между славяни, византийци и албанци, е издигната като обща вяра в Европа. Ето защо гърците се качват на кораба на Европейския съюз през 1980 г., а на последствията можем да се възхищаваме всеки ден”. Признаците на обезсърчение на основните лидери са в изобилие. Принизена до сложни калкулации и лишена от всякакво политическо вдъхновение, Европа не подхранва нищо, освен ожесточение и негодувание. Отсъствието на солидарност изплува отново, когато главнокомандващите правителствата дебатираха кризата с мигрантите. Докато хиляди хора умираха във водите на Средиземно море, европейските лидери оскъдно се фокусираха върху военните нападения, а когато дискутираха разпределението между държавите на търсещите убежище, егоизмът беше очевиден, за да може Матео Ренци, залязващата италианска звезда на европейското център-ляво, да каже: „Ако това е вашата идея за Европа, можете да си я запазите”. Последните проучвания в Испания и Великобритания потвърждават, че разочарованието в Европа се преобръща в намаляващите гласове за „екстремния център” в националните политически сфери. Вляво появата на нови политически движения е свързана в различните страни едновременно със структурни фактори като интензивност на остеритетни мерки и дебати, свързани с организацията на политическото поле. Но независимо от политическата си участ в краткосрочен план, на никого от това ново ляво няма да бъде позволено да забави или отложи дискусии по важни стратегически въпроси. Това е трудно предизвикателство, като се има предвид колко неохотни са хората, за да понесат преходните разходи на преминаването от една валута в друга, дори и ако бъдат убедени в ползите от подобен пробив в дългосрочен план. Да се формулира политика на предложения, гарантиращи на хората защитна мрежа по време на този преход, ще бъде от ключово значение за доближаването до нови изборни победи, започвайки с изборите в Испания тази есен. Там „Подемос” и нейните социални движения имат значителен шанс да спечелят. Както показа гръцкият опит, европейският елит може да бъде направо безмилостен. А наскоро един от лидерите на „Подемос” ме посъветва: „По-добре се подготви!”. *Испанската лява партия „Подемос“ успя да привлече масово гласовете на „възмутените”, а в редиците й са много от поддръжниците му – зародило се през май 2011 г. за всеобща изненада, спонтанното движение на възмутените е подхранвано от недоволството и възмущението от кризата и от корупцията. Някои от членовете на това движение организираха символични палаткови лагери в продължение на няколко месеца на площад „Пуерта дел Сол” в центъра на Мадрид. Превод от английски език: Юлия Владимирова Автор: Седрик Дюран е професор в университета Париж-
статията е публикувана в американското списание Jacobin, на 16.07.15.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Блога в Гоогле
2. мит
3. wordpress
4. портал
5. Европа, България Русе
6. Начало струнен транспорт
7. Електродвигатели Дуюнова
8. НАРОДНО ИНВЕСТИРАНЕ
9. Elektromera
10. Mesenver
11. НЕДЕЛИН
12. Sky Way
13. ТВ програма
14. СТЕВИЯ
2. мит
3. wordpress
4. портал
5. Европа, България Русе
6. Начало струнен транспорт
7. Електродвигатели Дуюнова
8. НАРОДНО ИНВЕСТИРАНЕ
9. Elektromera
10. Mesenver
11. НЕДЕЛИН
12. Sky Way
13. ТВ програма
14. СТЕВИЯ
