Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06 20:14 - МАКИАВЕЛИ - ЛЮБИМЕЦ НА ТИРАНИТЕ, РЕАБИЛИТИРАТ ЛИ ГО ДНЕС?
Автор: zaw12929 Категория: Политика   
Прочетен: 535 Коментари: 2 Гласове:
11

Последна промяна: 17.08 12:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

  ПРОДЪЛЖЕНИЕТО ТУК: ВАЖНО ЗНАНИЕ
Напоследък психиатричната литература в Германия и Франция предлага няколко специални книги, посветени на нещо, което авторът на една от тях назовава psychopathia sexualis, т.е. разнообразни отклонения от нормата в половите отношения. Освен специалното си предназначение за юристи, медици и самите болни, тия съчинения са интересни и с друга своя страна, за която навярно не са мислили нито авторите, нито повечето читатели, а именно, в трактатите, написани от почтени учени, вероятно с безукорна нравственост, учудва липсата на каквото и да е ясно и определено понятие за нормата на половите отношения, за това, какво и защо е допустимо в тая област, поради което и определението за отклонения от нормата, т.е. самият предмет на тия изследвания, се оказва, че е взет случайно и произволно. Единствен критерий се оказва обичайността или необичайността на явленията: ония влечения и действия в половата област, които са сравнително редки, се обявяват за патологични отклонения, налагащи лечение, а които са обикновени и общоприети, се изтъкват като норма. При това смесване на нормата с обичайните отклонения, отъждествяването на онова, което трябва да бъде, с онова, което обикновено бива, достига понякога тук до висок комизъм. Така например в казуистичната част на едно от тия съчинения ние намираме в няколко точки повторение на следния терапевтичен похват: болният е принуден отчасти с настойчиви медицински съвети, предимно чрез хипнотично внушение, да изпълни въображението си с представа на разголено женско тяло или с други непристойни картини от нормално-полов характер (sic) и след това лечението се признава за успешно, а оздравяването пълно, ако под влияние на тая изкуствена възбуда пациентът започне охотно, често и успешно да посещава Jupanaria17… Учудващо е как тия почтени учени не са били спрени поне от простото съображение, че колкото по-сполучлива е терапията от тоя род, толкова по-лесно пациентът ще бъде поставен в положението от една медицинска специалност да се обърне за помощ към друга и че победата на психиатъра може да отвори големи грижи на дерматолога.

Изучаваните извращения на половото чувство в медицинските книги са важни за нас като крайно развитие на същото, което е влязло в житейската практика на нашето общество, което се смята за позволено и нормално. Необичайните явления представят само в по-ярък вид същото безобразие, което е присъщо на нашите обичайни отношения в тая област. Това би могло да се докаже, като се разгледат всички отделни извращения на половото чувство; надявам се обаче, че в случая ще бъда извинен за непълнотата на аргументацията, и ще си позволя да се огранича с една по-обща и по-малко отвратителна аномалия в областта на половото чувство. У много лица, почти винаги от мъжки пол, това чувство се възбужда предимно, а понякога и изключително от една или друга част на съществото от другия пол (например косите, ръката, крака), а дори и от външни предмети – определени части на облеклото и т. н. Тая аномалия е получила названието фетишизъм в любовта. Очевидно ненормалността на фетишизма е, че частта се поставя на мястото на цялото, принадлежността – на мястото на същността. Но ако косите или краката, възбуждащи фетишиста, са части от женското тяло, нали самото това тяло с целия свой състав е единствено част от женското същество и въпреки всичко, толкова многобройни любители на женското тяло като такова не се наричат фетишисти, не се обявяват за луди и не се подлагат на никакво лечение. Но къде все пак тук е разликата? Нима във факта, че ръката или кракът представляват по-малка повърхност, отколкото цялото тяло?

Щом ненормално по принцип е такова полово отношение, при което частта се поставя на мястото на цялото, то и хората, така или иначе купуващи женското тяло за удовлетворяване на чувствената си потребност и по тоя начин отделящи тялото от душата, трябва да бъдат признати за ненормални в полово отношение, психически болни, фетишисти в любовта или дори некрофили. А всъщност тия приживе умиращи любители на мъртвината се смятат за нормални хора – и през тая втора смърт преминава почти цялото човечество!

Непритъпената съвест и незагрубялото естетическо чувство в пълно съгласие с философското разбиране осъждат безусловно всяко полово отношение, основано върху отделянето и обособяването на нисшата, животинска сфера в човешкото същество от висшите. А извън тоя принцип не е възможно да се намери никакъв твърд критерий за различаване на онова, което е нормално и което е ненормално в половата област. Щом потребността от определени физиологични актове има право да бъде удовлетворена на всяка цена, само защото тя е потребност, абсолютно същото право за удовлетворяване има и потребността на „фетишиста в любовта“, за когото единствен предмет на въжделения в полово отношение се оказва висящата на въженце, току-що изпрана и още неизсъхнала престилка*. Ако все пак има разлика между такъв чудак и някой хроничен посетител на лупанариите, разбира се, това различие ще бъде в полза на фетишиста; влечението към мократа престилка е без съмнение естествено, неподправено, защото за него не могат да се измислят никакви фалшиви мотиви, докато много хора посещават лупанариите съвсем не от действителна нужда, а поради лъжливи хигиенни съображения, в подражание на лоши примери, под влияние на пиянство Обикновено осъждат психопатичните проявления на половото чувство, защото те не съответстват на естественото предназначение на половия акт, а именно размножаването. Би било парадокс, разбира се, да се твърди, че току-що изпраната престилка или дори износена обувка могат да служат за произвеждане на потомство; но едва ли по-малко парадоксално ще е предположението, че на тая цел съответства институцията на публичните жени. Очевидно „естественият“ разврат е също толкова противопоказен за раждането на деца, както и „противоестественият“, тъй че и от тая гледна точка няма ни най-малко основание да смятаме единия за нормален, другия за ненормален. Ако пък най-сетне подходим от гледна точка на вредата за себе си то, разбира се, фетишистът, който отрязва кичур коси от непознати дами или им краде кърпичките**, накърнява чужда собственост и своята репутация, но може ли това да се сравни с вредата, която причиняват нещастните разпространители на ужасни зарази, представляващи твърде обичайно последствие от „естественото“ удовлетворяване на „естествената“ потребност?

Казвам всичко това не за да оправдая противоестествените, а за да осъдя мнимо естествените начини за удовлетворяване на половото чувство. Въобще когато говорим за естественост и противоестественост, не трябва да забравяме, че човекът е сложно същество и че естественото за едното от съставящите го начала или елементи може да бъде противоестествено за другото и следователно, ненормално за целия човек.

За човека като животно е напълно естествено да удовлетворява неограничено своята полова потребност чрез определено физиологично действие, но човекът като нравствено същество намира това действие противно на своята висша природа и се срамува от него… За обществения човек е естествено да ограничава животинската физиологична функция, отнасяща се до други лица, чрез задълженията на социално-нравствения закон. Тоя закон ограничава външно и прикрива животинската насоченост, като я прави средство за социална цел – създаването на семеен съюз. Но съществото на нещата така не се променя. Семейният съюз все пак е основан върху външно материално съединяване на половете, той оставя човека-животно в предишното му дезинтегрирано, половинчато състояние, което по необходимост води към по-нататъшна дезинтеграция на човешкото същество, т. е. към смърт.

Ако човекът освен своята животинска природа беше само социално-нравствено същество, то от двата противоборстващи елемента – еднакво естествени за него – окончателната победа би завоювал първият. Социално-нравственият закон и неговата основна обективация – семейството, поставя животинската природа на човека в граници, необходими за родовия прогрес, те организират смъртния живот, но не откриват път към безсмъртие. Индивидуалното същество се изтощава и умира в социално-нравствената подредба на живота точно така, както ако беше останало изключително под закона на животинския живот. Слонът и гарванът се оказват дори значително по-дълголетни от най-добродетелния и акуратен човек.* Но в човека освен животинската природа и социално-нравствения закон, има и едно трето, висше начало – духовно, мистично или божествено. И тук, в областта на любовта и половите отношения, то е „камъкът, който отхвърлиха зидарите“ и „той стана глава на ъгъла“. Преди физиологичното съединяване в животинската природа, което води към смъртта, и преди законния съюз в социално-нравствения ред, който не спасява от смърт, трябва да бъде съединението в Бога, което води към безсмъртие, защото не ограничава само смъртния живот на природата чрез човешки закон, а го преражда чрез вечната и нетленна сила на благодатта. Тоя трети, а в истинската поредица – първи елемент, с присъщите му изисквания, е напълно естествен за цялостния човек като същество, което е причастно към висшето божествено начало и посредничи между него и света. А двата нисши елемента – животинската природа и социалният закон, също са естествени на своето място, но стават противоестествени, когато се вземат отделно от висшето и се изтъкват вместо него. В областта на половата любов противоестествено за човека е не само всяко безредно, лишено от висша, духовна светлина удовлетворяване на чувствените потребности по подобие на животните (включително различните чудовищни явления в половата психопатия), но също така недостойни за човека и противоестествени са и ония съюзи между лица от различен пол, които се скрепяват и поддържат единствено въз основа на гражданския закон, изключително за морално-обществени цели, с отстраняване или при бездействие на същински духовното, мистичното начало в човека. Но именно такова противоестествено от гледна точка на цялостното човешко същество разместване на тия отношения господства в нашия живот и се признава за нормално, а всяко осъждане се насочва към нещастните психопати в любовта, които довеждат само до смешни, безобразни, понякога отвратителни, но в по-голямата си част сравнително безвредни крайности това същото общопризнато и господстващо извращение.

Многообразните извращения на половия инстинкт, с които се занимават психиатрите, са само странни разновидности на общото и всепроникващо извращаване на тия отношения сред човечеството – извращаване, чрез което се поддържа и увековечава царството на греха и смъртта.  Макар всичките три естествени за човека като цяло отношения или връзки между половете, а именно връзката в животинския живот, или според нисшата природа, след това морално-житейската връзка, или според закона, и най-сетне, връзката в духовния живот, или съединението в Бога – макар всичките тия три отношения да съществуват сред човечеството, но те се осъществяват противоестествено, а именно разделени едно от друго, в обратна на истинския им смисъл и ред последователност и в неравна степен.

На първо място в нашата действителност се проявява онова, което всъщност трябва да бъде последно – животинската физиологична връзка. Тя се признава за основа на цялото, докато трябва да бъде само краен негов завършек. За мнозина тук основата съвпада със завършека: те и не надхвърлят животинските отношения; за други върху тая широка основа се издига социално-нравствената надстройка на законния семеен съюз. Така житейската средина се приема за връх на живота и онова, което трябва да служи като свободен, осмислен израз на времевия процес на вечното единство, става неволно русло на безсмислен материален живот. А най-сетне, като рядко и изключително явление, за малцина избраници остава чистата духовна любов, от която другите, нисшите връзки, вече предварително са отнели цялото действително съдържание, тъй че на нея щ се налага да се задоволи с мечтателна и безплодна чувствителност без каквато и да е реална задача и жизнена цел. Тая нещастна духовна любов напомня малките ангели в старинната живопис, които имат само глава и крилца, и нищо повече. Тия ангели нищо не правят, защото нямат ръце, и не могат да се придвижват напред, тъй като крилцата им имат сили да ги задържат неподвижно на определена височина. В същото възвишено, но крайно неудовлетворително положение се намира и духовната любов. Физическата страст е готова да изпълни определено дело, макар и срамно; законният семеен съюз също изпълнява засега необходимо дело, макар с посредствено достойнство. Но духовната любов, каквато се е проявявала до днес, по начало няма абсолютно никакво дело и затова не е чудно, че повечето сериозни хора glaube an keine Liebe oder nimmt’s fur Poesie 20. Тая изключително духовна любов е очевидно същата аномалия, както изключително физическата любов и изключително житейския съюз. Абсолютна норма е да се възстанови целостта на човешкото същество и щом тая норма се наруши в една или друга посока, резултатът във всеки случай е ненормално, противоестествено явление. Мнимо духовната любов е явление не само ненормално, но и напълно безцелно, защото онова отделяне на духовното от сетивното, към което тя се стреми, и без това се извършва по най-добър начин от смъртта. А истинската духовна любов не е слабо подражание и предхождане на смъртта, а победа над смъртта, не е отделяне на безсмъртното от смъртното, на вечното от временното, а превръщане на смъртното в безсмъртно, възприемане на временното във вечното. Измамната духовност е отрицание на плътта, истинската духовност е прераждане, спасение, възкресение.

„В деня, когато Бог създаде човека, той го направи по Божията прилика; създаде ги мъжки и женски пол, благослови ги и наименува ги Човек, в деня, когато бидоха създадени.“  „За това ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът. Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата.“21

Не към някоя отделна част на човешкото същество, а към истинското единство на двете основни негови страни, мъжката и женската, се отнася първоначално тайнственият образ Божий, по подобие на който е създаден човек. Както Бог се отнася към своето творение, както Христос се отнася към своята Църква, така мъжът трябва да се отнася към жената. Колкото общоизвестни са тия думи, толкова малко се разбира смисълът им. Както Бог твори вселената, както Христос съзижда Църквата, така човекът трябва да твори и съзижда своето женско допълнение. Разбира се, азбучно положение е, че мъжът представя активното, а жената – пасивното начало, че първият трябва да влияе образоващо върху ума и характера на втората, но ние нямаме предвид това повърхностно отношение, а оная „голяма тайна“, за която говори апостолът. Тая голяма тайна представлява съществена аналогия, макар не и тъждество, между човешкото и божественото отношение. Та нали и съзиждането на Църквата от Христос се различава от сътворяването на вселената от Бога. Бог твори вселената от нищо, т. е. от чистата потенция на битието или от пустотата, последователно изпълвана, т.е. възприемаща от Божието действие реалните форми на умопостигаеми неща, докато Христос съзижда Църквата от материал, вече многообразно оформен, одушевен и в частите си самодеятелен, на когото е нужно само да се вдъхне началото на нов, духовен живот в нова, висша сфера на единство. Най-сетне, за своето творческо действие човекът има в лицето на жената материал, равен на самия него по степента на актуализацията си, пред когото той ползва само потенциалното предимство на начинанието, само правото и задължението за първа крачка по пътя на съвършенството, а не действително съвършенство. Бог се отнася към тварите като всичко към нищо, т. е. като абсолютна пълнота на битието към чиста потенция на битието; Христос се отнася към Църквата като актуално съвършенство към потенция за съвършенство, превърната в действително съвършенство; а отношението между мъжа и жената е отношение на две различно действащи, но еднакво несъвършени потенции, достигащи съвършенство единствено чрез процеса на взаимодействие. С други думи, Бог не получава нищо за себе си от тварите, т. е. не нараства никак, а им дава всичко; Христос не получава от Църквата никакво нарастване в смисъл на съвършенство, а щ придава цялото съвършенство, но Той получава от Църквата нарастване в смисъл на пълнота на Неговото събирателно тяло; най-сетне, човекът и неговото женско alter ego22 се изпълват взаимно не само в реален, но и в идеален смисъл, като постигат съвършенство единствено чрез взаимодействие. Човек може да възстанови съзидателно образа Божий в живия предмет на своята любов, само като възстанови едновременно тоя образ и в самия себе си; а за това нещо той няма сили в самия себе си, защото ако имаше, не би се нуждал и от възстановяване; а като няма в себе си, трябва да получи от Бога. Следователно човекът (мъжът) е творческо, съзидателно начало по отношение на своето женско допълнение не сам по себе си, а като посредник или проводник на Божествената сила. Всъщност и Христос съзижда Църквата не с някаква отделна своя сила, а чрез същата творческа сила на Божеството; но бидейки сам Бог, той обладава тая сила според естеството си и actu, а не – според благодатта и възприемането щ.

Преминавайки към основните моменти в процеса, осъществяващ истинската любов, т. е. в процеса на интеграция на човешкото същество или възстановяващ в него образа Божий, предвиждам недоумението на мнозина: защо се издигаме до такива недостъпни и фантастични височини по повод такова просто нещо като любовта? Ако смятах, че религиозната норма на любовта е фантастична, аз, разбира се, не бих я предлагал. Също така, ако имах предвид само простата любов, т. е. обикновените, катадневни отношения между половете – онова, което е, а не онова, което трябва да бъде – аз, разбира се, бих се въздържал от всякакви разсъждения по тоя предмет, защото няма съмнение, че тези прости отношения спадат към нещата, за които се казва: не е хубаво да се прави това нещо, но още по-лошо е да се разговаря за него. Но любовта, както я разбирам, е, напротив, извънредно сложно дело, неизяснено и объркано, изискващо напълно съзнателно тълкуване и изследване, при което трябва да мислим не за простотата, а за истината… Безспорно гнилият пън е по-прост от многоклонестото дърво, а трупът е по-прост от живия човек. Простото отношение към любовта завършва с окончателно и крайно опростяване, което се нарича смърт. Тоя неизбежен и неудовлетворителен край на „простата“ любов ни кара да търсим за нея друго, по-сложно начало.

 

Делото на истинската любов се основава преди всичко върху вярата. Дълбокият смисъл на любовта, както вече беше показано, е да се признае безусловното значение на друго същество. Но в своето емпирично битие, подлежащо на реално сетивно възприятие, това същество няма безусловно значение: то е несъвършено със своите достойнства и преходно със своето съществуване. Следователно ние можем да утвърждаваме безусловното му значение единствено чрез вярата, която е вест за уповаващите се, разкритие на невидими неща. Но към какво се отнася вярата в настоящия случай? Какво всъщност значи да вярваш в безусловното, а по тоя начин и в неизмеримото значение на индивидуалното лице? Да се твърди, че само по себе си, като такова, в своята частност и единичност то притежава абсолютно значение, би било толкова нелепо, колкото и богохулно. Разбира се, думата „обожаване“ се употребява твърде често в сферата на любовните отношения, но и думата „безумие“ също се използва основателно в тая област. И така, като спазваме закона на логиката, който не позволява да отъждествяваме противоречащи си определения, а също заповедта на истинната религия, забраняваща идолопоклонство, под вяра в предмета на нашата любов ние трябва да разбираме утвърждаване на тоя предмет като съществуващ в Бога и в тоя смисъл притежаващ неизмеримо значение. Разбира се, това трансцедентно отношение към своя друг, това мислено негово пренасяне в сферата на Божеството предполага същото отношение към самия себе си, същото пренасяне и утвърждаване на себе си в абсолютната сфера. Аз мога да призная безусловното значение на дадено лице или да вярвам в него (без което е невъзможна истинска любов), само ако го утвърждавам в Бога, следователно, ако вярвам в самия Бог и в себе си като имащ средоточие и корен на своето битие в Бога. Тая триединна вяра е вече определен вътрешен акт и чрез него се поставя първата основа за истинско възсъединяване на човека с неговия друг и за възстановяване в него (или в тях) на образа на триединния Бог. Актът на вярата сред действителните условия на времето и мястото е молитва (в същинския, не в техническия смисъл на тая дума). Неразделимото съединяване на себе си и другия в това отношение е първата крачка към действително съединение. Сама по себе си тая крачка е малка, но без нея не е възможно нищо по-нататъшно и по-голямо.

Тъй като за вечния и неразделим Бог всичко е заедно и едновременно, всичко е в едно, да се утвърждава някое индивидуално същество в Бога значи да се утвърждава то не в неговата изолираност, а във всичко, или по-точно, в единството на всичко. Но тъй като това индивидуално същество със своята дадена действителност не влиза в единството на всичко, а съществува отделно, като материално обособено явление, то предметът на нашата вярваща любов по необходимост се различава от емпиричния обект на нашата инстинктивна любов, макар да е неотделимо свързан с него. Това е едно и също лице в два различни облика или в две различни сфери на битието – идеална и реална. Първата засега е само идея. Но при истинската, вярваща и зряща любов ние знаем, че тая идея не е наша произволна измислица, а изразява истината на предмета, само че все още неосъществена в сферата на външните, реални явления.

Макар че тая истинна идея на любимия предмет просветва в мигновенията на любовен патос през реалното явление, но отначало тя се проявява в по-ясен вид единствено като предмет на въображението. Конкретната форма на това въображение, идеалният образ, който аз придавам на любимото лице в дадения момент, се създава, разбира се, от мене, но той се създава не от нищото и субективността на тоя образ като такъв, т. е. явяващ се сега и тук пред очите на моята душа, съвсем не доказва субективния, т. е. за мен само съществуващ характер на самия въображаем предмет. Ако за мен, който се намирам отсам трансцедентния свят, определен идеален предмет се проявява само като плод на моето въображение, това не пречи на неговата пълна действителност в другата, висша сфера на битието. И макар нашият реален живот да се намира извън тая висша сфера, но нашият ум не щ съвсем чужд, и ние можем да добием известна умозрителна представа за законите на нейното битие. Ето първият, основен закон: ако в нашия свят разделеното и изолирано съществуване е факт и актуалност, а единството – само понятие и идея, то там, обратното – действителността притежава единство или по-точно, всеединство, а разделеността и обособеността съществуват само потенциално и субективно.

А оттук следва, че битието на това лице в трансцедентната сфера не е индивидуално в смисъла на тукашното реално битие. Там, т.е. в истината, индивидуалното лице е само лъч, жив и действителен, но неотделим лъч от едно идеално светило – от всеединната същност. Това идеално лице, или олицетворената идея, е само индивидуализация на всеединството, което присъства неделимо във всяка от своите индивидуализации. И така, когато си представяме идеалната форма на любимия предмет, под тая форма ни се разкрива самата всеединна същност. Но как трябва да я схващаме? 

Единният Бог различава от себе си своето друго, т. е. всичко, което Той сам не е, но и съединява със себе си това всичко, представяйки го пред себе си заедно и едновременно, в абсолютно съвършена форма, следователно, като единност. Това друго единство, различно, макар и неотделимо от първоначалното Божие единство, е по отношение на Бога единство пасивно, женско, тъй като тук вечната пустота23 (чистата потенция) възприема пълнотата на божествения живот. Но ако в основата на тая вечна женственост лежи чистото нищо, за Бога това нищо е вечно скрито чрез възприетия от Божеството образ на абсолютно съвършенство. Това съвършенство, което за нас все още само се осъществява, за Бога, т.е. в истината, вече е действително. Идеалното единство, към което се стреми нашият свят и което представлява цел на космическия и историческия процес, не може да бъде само нечие субективно понятие (защото чие ще е?), то е истинно като вечен предмет на Божията любов, като Негово вечно друго.

Тоя жив идеал на Божията любов предшества нашата любов и крие в себе си тайната на нейната идеализация. Тук идеализацията на низшето същество е същевременно начеваща реализация на висшето и в това е истината на любовния патос. А пълната реализация, превръщането на индивидуалното женско същество в неотделим от своя лъчезарен източник лъч на вечната Божествена женственост ще бъде действително, не само субективно, а и обективно възсъединяване на индивидуалния човек с Бога, възстановяване в него на живия и безсмъртен образ Божий.

Предметът на истинската любов не е прост, а двойствен: ние обичаме, първо, онова идеално същество (не в абстрактен смисъл, а като принадлежащо към друга, висша сфера на битието), което трябва да въведем в нашия реален свят и, второ, обичаме онова природно човешко същество, което предлага жив личен материал за тая реализация и по такъв начин се идеализира не в нашето субективно въображение, а със своята действителна обективна промяна или прераждане. Ето защо истинската любов е едновременно и възхождаща, и низхождаща (amor ascendens и amor descendens, или онези две Афродити, които Платон добре е различавал, но лошо е разделял – Ajrodith Oqrania и Ajroditi pandhmoz). За Бога Неговото друго (т. е. вселената) притежава от началото на света образа на съвършена Женственост, но Той желае тоя образ да бъде не само за Него, но да се реализира и въплътява за всяко индивидуално същество, способно да се съедини с него. Към същата реализация и въплъщение се стреми сама и вечната Женственост, която не е само бездеен образ в Божия ум, а живо духовно същество, притежаващо изцяло пълнота на силите и действията. Целият световен и исторически процес е процес на нейните реализации и въплъщения в неизмеримо многообразие на формите и степените.

Чрез половата любов, разбирана истински и осъществявана истински, тая божествена същност получава средство за своето окончателно, крайно въплътяване в индивидуалния човешки живот, начин за пределно дълбоко и същевременно за пределно външно реално-осезателно съединяване с него. Оттук се явяват ония проблясъци на неземно блаженство, оня лъх на нетукашна радост, които съпровождат любовта, дори и несъвършената, и които я правят, дори и несъвършената, най-велика наслада за хората и боговете – hominum divomque voluptas25. Оттук е и дълбокото страдание в любовта, безсилна да задържи своя истински предмет и все по-отдалечаваща се от него.

Тук намира своето законно място и оня елемент на обожание и безгранична преданост, който е толкова присъщ на любовта и има толкова малък смисъл, ако се отнесе към нейния земен предмет, отделен от небесното.

Мистичната основа на двойствения или по-добре да се каже, двустранния характер на любовта разрешава и въпроса за възможността любовта да се повтаря. Небесният предмет на нашата любов е само един, винаги за всички един и същ – вечната Божия Женственост; но тъй като задача на истинската любов не е единствено да се прекланя пред тоя висш предмет, а да го реализира и въплъти в друго, низше същество със същата женска форма, но със земна природа, което е само едно от многото, то, разбира се, неговото единствено значение за любещия може да бъде и преходно. А трябва ли да бъде такова и защо, се решава във всеки индивидуален случай и зависи не от единната и неизменна мистична основа на истинския любовен процес, а от неговите по-нататъшни нравствени и физически условия, които ние сме задължение да разгледаме.

Неволното и непосредствено чувство ни разкрива смисъла на любовта като висша проява на индивидуалния живот, намиращ в съединяването с друго същество своята собствена безкрайност. Не е ли достатъчно това мигновено откровение? Нима е малко поне веднъж в живота действително да почувстваш своето безусловно значение?

              Аз си спомням, щом вдигнехме ние глава,

във звездите се взираха две божества. 26

Едва ли това е достатъчно дори за поетическото чувство, а съзнанието за истината и волята за живот категорично не могат да се ограничат с него. Безкрайност, която е само мигновена, е нетърпимо противоречие за ума, блаженство, останало единствено в миналото, е страдание за волята. Съществуват такива проблясъци на неземна светлина, след които:                По-тъмен е мракът на делника скучен   като след ярка есенна зорница. 27

Ако те са само измама, в спомена ще предизвикат само срам и горчиво разочарование; ако пък не са били измама, ако са ни разкривали някаква действителност, която после се е скрила и е изчезнала за нас, защо трябва да се примиряваме с нейното изчезване? Ако изгубеното е било истинно, задача на съзнанието и волята не е да приемем загубата като окончателна, а да разберем и отстраним нейните причини.

Най-пряката причина (както отчасти бе показано в предишната статия) е извращаването на самото любовно отношение. То започва твърде рано: едва първоначалният патос на любовта е успял да ни покаже друг един край, една по-хубава действителност – с друг принцип и закон на живота, и ние тутакси се мъчим да се възползваме от подема на енергията, предизвикан от това откровение, не за да продължим нататък, където то ни зове, а само за да се вкореним по-здраво и да се настаним по-стабилно в предишната лоша действителност, над която любовта току-що ни е издигнала; добрата вест от загубения рай – вестта за възможното негово възвръщане, ние приемаме за покана да се натурализираме окончателно в земята на изгнанието, по-скоро да встъпим в пълно и потомствено владение на своя малък участък с всичките негови плевели и тръни; оня пробив на личната ограниченост, който ознаменува любовната страст и съставлява нейния основен смисъл, на дело довежда единствено до егоизъм на двамина, сетне на трима и т. н. Това все пак е по-добре, разбира се, отколкото егоизъм в самота, но изгревът на любовта е разкривал съвсем различни хоризонти.

Щом жизнената сфера на любовното съединение се пренесе в материалната действителност, каквато тя е, и веднага по съответен начин се извращава и самият порядък на съединяването. Неговата „нетукашна“, мистична основа, която толкова силно се е проявявала в първоначалната страст, се забравя като мимолетна екзалтация, а за най-желателна, съществена цел и едновременно като първо условие за любовта се приема нещо, което трябва да бъде само нейна крайна, обусловена проява. Това последно нещо – физическото съединяване, когато бъде поставено на мястото на първото и лишено по такъв начин от своя човешки смисъл, върнато към животинския смисъл, прави любовта не само безсилна пред смъртта, но и самото то неизбежно става нравствен гроб на любовта, много по-рано, преди физическият гроб да погълне любещите се.

Прякото лично противодействие на тоя порядък е по-трудно за изпълнение, отколкото за разбиране: то може да се посочи с няколко думи. За да се премахне порочният ред на жизнените явления, преди всичко е нужно той да бъде признат за ненормален, като по тоя начин се изтъкне, че съществува друг, нормален, в който всичко външно и случайно е подчинено на вътрешния смисъл на живота. Такова изтъкване не трябва да е голословно; срещу опита на външните чувства трябва да бъде противопоставен не абстрактен принцип, а друг опит – опитът на вярата. Той е несравнимо по-труден от първия, защото е обусловен повече от вътрешно действие, колкото чрез възприятия отвън. Ние установяваме действително съотношение с областта на истинно-същинското само чрез последователни актове на съзнателната вяра, а чрез тях – истинно съотношение и с нашия „друг“; само на тая основа може да бъде удържана и укрепена в съзнанието оная безусловност, която другото лице има за нас (а следователно и безусловността на нашето съединяване с него) и която непосредствено и спонтанно се разкрива в патоса на любовта, защото любовният патос идва и отминава, а вярата на любовта остава.

Но за да не остава мъртва вяра, тя трябва непрекъснато да устоява против оная действителна среда, в която безсмисленият случай изгражда своето господство върху играта на животинските страсти и на още по-лошите човешки страсти. Против тия враждебни сили вярващата любов притежава само едно отбранително оръжие – търпението докрай. За да заслужи своето блаженство, тя трябва да понесе своя кръст. В нашата материална среда истинската любов не може да се запази, ако не бъде разбрана и приета като нравствен подвиг. Не случайно православната църква в своя брачен обред поменава светите мъченици и приравнява съпружеските венци с техните венци.

Религиозната вяра и нравственият подвиг пазят индивидуалния човек и неговата любов да не бъдат погълнати от материалната среда в течение на живота му, но те все още не му предлагат да тържествува над смъртта. Вътрешното прераждане на любовното чувство, поправянето на извратените отношения в любовта не поправя и не отменя порочния закон на физическия живот не само във външния свят, но и в самия човек. Реално той си остава както преди ограничено същество, подчинено на материалната природа. Неговото вътрешно съединяване – мистично и нравствено, с допълващата го индивидуалност не може да преодолее нито тяхната взаимна отделност и непроницаемост, нито общата им зависимост от веществения свят. Последната дума остава не за нравствения подвиг, а за безпощадния закон на органичния живот и смъртта, и хора, които до край са отстоявали вечния идеал, умират с човешко достойнство, но и с животинско безсилие.

Докато индивидуалният подвиг се ограничава само със своя най-близък предмет – да поправи личното извратено отношение между две същества, той по необходимост ще остане без окончателен успех в това свое пряко дело. Защото злото, с което се сблъсква истинската любов, злото на материалната отделеност, непроницаемост и външно противоборство на две същества, вътрешно изпълващи се едно друго, това зло е частен, макар и типичен случай от общото извращаване, на което е подложен нашият живот, и не само нашият, но и животът на целия свят.

Отделният човек може действително да се спаси, т. е. да възроди и увековечи своя индивидуален живот в истинската любов, единствено задружно или заедно с всички. Той има правото и задължението да отстоява своята индивидуалност от порочния закон на общия живот, но не да отделя своето благо от истинското благо на всички живеещи. Най-дълбоката и интензивна проява на любовта се изразява във взаимоотношенията на две изпълващи се взаимно същества, но оттук съвсем не следва, че това взаимоотношение може да се отделя и обособява от всичко останало като нещо самозадоволяващо се; напротив, такова обособяване е гибел за любовта, защото самт по себе си половото отношение, при цялото му субективно значение, се оказва (обективно) само преходно, емпирично явление. Съвършеното съединяване на такива единични същества ще остане винаги основна и истинна форма на индивидуалния живот, но по същия начин оттук съвсем не следва, че тая затворена в своето индивидуално съвършенство жизнена форма трябва да остане празна, щом тя напротив – по самата природа на човека е способна и предназначена да се изпълва с универсално съдържание. Най-сетне, ако нравственият смисъл на любовта изисква възсъединяване на онова, което е неправедно разделено, ако изисква отъждествяване на себе си и другия, то да се отделя задачата за нашето индивидуално съвършенство от процеса на всемирното обединяване би било противно на самия нравствен смисъл на любовта, дори ако такова отделяне беше физически възможно.

Следователно всеки опит да се отдели и обособи индивидуалният процес на възраждане в истинската любов среща тройно непреодолимо препятствие, доколкото нашият индивидуален живот с любовта си – ако бъде отделен от процеса на всемирния живот, неизбежно се оказва, първо, физически несъстоятелен, безсилен против времето и смъртта, по-нататък, умствено празен, безсъдържателен и най-сетне, нравствено недостоен. Ако фантазията прескача физическото и логическото препятствие, но и тя трябва да спре пред нравствената недопустимост.

Да предположим нещо напълно фантастично – че някакъв човек така е усилил духа си чрез последователно съсредоточаване на съзнанието и волята и така е очистил телесната си природа чрез аскетични подвизи, че действително е възстановил (за себе си и за своя допълнителен „друг“) истинската цялост на човешката индивидуалност, достигнал е пълно одухотворяване и безсмъртие. Ще може ли тая възродена индивидуалност да се наслаждава на своето самотно блаженство в среда, където всичко по старому страда и гине? Но нека допуснем нещо повече. Да кажем, че тая преродила се двойка е придобила способност да предава на всички други своето висше състояние; разбира се, това е невъзможно, доколкото е обусловено от личен нравствен подвиг, но да кажем, че това е нещо от рода на философския камък или жизнения елексир. И ето че всичко живо по земята е изцелено от злини и болести, всички са свободни и безсмъртни. Но за да бъдат и щастливи, им е необходимо още едно условие: те трябва да забравят своите бащи, да забравят истинските виновници за своето благополучие, защото, каквото и фантастично значение да се приписва на личния подвиг, все пак е било нужно хиляди и хиляди поколения да създадат със своя съвкупен събирателен труд оная култура, ония нравствени и умствени натрупвания, без които задачата за индивидуално прераждане не би могла не само да бъде изпълнена, но и поставена. И тия милиарди хора, положили живота си за другите, ще тлеят в своите гробове, а безгрижните им потомци ще се наслаждават равнодушно на своето дарувано щастие! Но това би предполагало нравствено подивяване и дори нещо по-лошо, защото и диваците почитат своите предци и запазват общуването с тях. Но възможно ли е окончателното и висше състояние на човечеството да бъде основано върху несправедливост, неблагодарност и забрава? Човек, който е достигнал висше съвършенство, не може да приеме такъв недостоен дар; ако не е в състояние да измъкне от смъртта цялата щ плячка, той по-скоро ще се откаже от безсмъртието.

За щастие, всичко това е само произволна и празна фантазия и до такова трагично изпитание на нравствената солидарност у човечеството никога няма да се стигне поради нашата естествена солидарност с целия свят, поради физическата невъзможност за частно решение на жизнената задача от отделния човек или отделното поколение. Нашето прераждане е неразривно свързано с прераждането на вселената, с преобразуването на нейните форми за пространство и време. Истинният живот на индивидуалността в неговата пълнота и безусловно значение се осъществява и увековечава само в съответстващото развитие на всемирния живот, в което ние можем и трябва да участваме дейно, но което не се създава от нас. Нашето лично дело, доколкото е истинно, е общо дело на целия свят – реализацията и индивидуализацията на всеединната идея и одухотворяването на материята. То се подготвя от космическия процес в природния свят, продължава и се усъвършенства в историческия процес на човечеството. Нашето незнание за всестранните връзки на конкретните частности в единството на цялото ни позволява тук свобода на действията, която с всичките щ последици е влязла вече от веки веков в абсолютен всеобемащ план.

Всеединната идея може окончателно да се реализира или въплъти само в пълнотата на съвършените индивидуалности, значи последната цел на цялото дело е висшето развитие на всяка индивидуалност при пълно единство на всички, а това по необходимост включва в себе си и нашата жизнена цел, за която, следователно, ние нямаме нито мотиви, нито възможности да я отделяме или обособяваме от всеобщата цел. Ние сме нужни на света толкова, колкото и той е нужен нам; от веки веков вселената е заинтересувана да запази, развие и увековечи всичко, което действително е необходимо и желателно за нас, всичко положително и достойно в нашата индивидуалност, а на нас ни остава само да вземаме възможно по-съзнателно и дейно участие в общия исторически процес – за самите себе си и за всички други, взети неразделимо.

В нашия свят на истинното битие, или всеединната идея, се противопоставя вещественото битие – същото, което потиска със своето безсмислено упорство и нашата любов и не щ позволява да осъществи смисъла си. Главно свойство на това веществено битие е двойната непроницаемост: 1) непроницаемост във времето, поради която всеки следващ момент на битието не запазва в себе си предишния, а го изключва или измества от съществуването, така че всичко ново във веществената среда се извършва за сметка на предишното или в негов ущърб, и 2) непроницаемост в пространството, поради която две части на веществото (две тела) не могат да заемат едновременно едно и също място, т. е. една и съща част на пространството, а по необходимост се изместват едно друго. Следователно онова, което лежи в основата на нашия свят, е битие в състояние на разпадане, битие раздробено на изключващи се взаимно части и моменти. Ето каква дълбока почва и каква широка основа трябва да приемем ние за онова фатално разделение на съществата, от което произтичат всички бедствия и на нашия личен живот. Задача на световния процес е да се победи тая двойна непроницаемост на телата и явленията, да се направи външната реална среда съответна на вътрешното всеединство на идеята и това е задача колкото проста за общо схващане, толкова сложна и трудна за конкретно осъществяване.

Видимо преобладаващата материална основа на нашия свят и живот е още толкова голяма, та много дори добросъвестни, но донякъде едностранчиви умове мислят, че освен това веществено битие в различните му видоизменения, въобще не съществува друго. Но без да говорим пак, че признаването на видимия свят за единствен е произволна хипотеза, в която може да се вярва, но която не може да се докаже, и без да надхвърляме границите на тоя свят, трябва да признаем, че материализмът все пак не е прав дори от фактическа гледна точка. Фактически и в нашия видим свят съществува много нещо, което не е само видоизменение на вещественото битие с неговата пространствена и времева непроницаемост, а е дори пряко отрицание и премахване на същата тая непроницаемост. Такова най-напред е всеобщото привличане, в което частите на веществения свят не се изключват взаимно, а напротив, стремят се да се включат, да се вместят взаимно. Възможно е заради предвзетия принцип да се строят една или друга мнимо научни хипотези, но за разумно разбиране никога няма да успеят чрез определенията на инертното вещество да обяснят фактори с право противоположни свойства: никога няма да успеят да сведат притеглянето до протежението, да изведат влечението от непроницаемостта и да схванат стремлението като неподвижност. А всъщност без тия невеществени фактори не би било възможно дори най-простото телесно битие. Нали само по себе си веществото е само неопределена и несвързана съвкупност от атоми, на които повече великодушно, отколкото с основание им признават уж присъщо на тях движение. Във всеки случай, за да се съединят веществените частици определено и постоянно в тяло, е необходимо тяхната непроницаемост, или което е същото – абсолютната им несвързаност, да се замени с положително взаимодействие между тях в една или друга степен. Следователно и цялата наша вселена, доколкото тя не е хаос от разединени атоми, а единно и свързано цяло, предполага, освен своя разделен материал, още и форма на единство (а също дейна сила, която подчинява на това единство противоположните му елементи). Единството на веществения свят не е веществено единство – такова въобще не може да има, то е contradicio in adjecto29. Създадено от противовеществения (а от гледна точка на материализма – противоестествения) закон за привличането, всемирното тяло е цялост реално-идеална, психофизическа или направо казано (според мисълта на Нютон за sensorium Dei30), то е тяло мистично.

Освен от силите на всемирното привличане идеалното всеединство в световното тяло се осъществява по духовно-телесен начин, чрез светлината и други сходни явления (електричеството, магнетизма, топлината), чийто характер се намира в такъв явен контраст с качествата на непроницаемото и неподвижно вещество, че и материалистическата наука е принудена да признае тук като очевидност особен род полувеществена субстанция, която тя нарича ефир. Това е безтегловна материя, всепроницаема и всепроникваща – с една дума, невеществено вещество.

Чрез тия въплъщения на всеединната идея – привличането и ефира – се крепи нашият действителен свят, а веществото само по себе си, т. е. мъртвата съвкупност от неподвижни и непроницаеми атоми, се представя само на абстрахиращия разсъдък, но не се наблюдава и не се открива в никаква действителност. Ние не познаваме такъв момент, когато на материалния хаос би принадлежала истинската реалност, а космическата идея би била безплътна и немощна сянка; ние само предполагаме такъв момент като отправна точка на световния процес в пределите на нашата видима вселена.

И в природния свят вече всичко принадлежи на идеята, но истинската щ същност изисква не само всичко да щ принадлежи, всичко да се включва в нея или да се обхваща от нея, но и тя самата да принадлежи на всичко, за да могат всички, т. е. всички отделни и индивидуални същества, а следователно, и всяко от тях, действително да притежават идеално всеединство, да го включват в себе си. По самото си понятие съвършеното всеединство изисква пълно равновесие, равноценност и равноправие между единия и всички, между цялото и частите, между общото и единичното. Пълнотата на идеята изисква най-голямото единство на цялото да се осъществява при най-голяма самостоятелност и свобода на отделните и единични елементи – в тях самите, чрез тях и за тях. В тая насока космическият процес стига до създаване на животинската индивидуалност, за която единството на идеята съществува в образа на рода и се усеща с пълна сила в момента на половото влечение, когато вътрешното единство или общност с другия (с „всичко“) се въплътява конкретно в отношението към единична особа от другия пол, представляваща в едно нещо това допълнително „всичко“. Самият индивидуален живот на животинския организъм съдържа в себе си вече известно, макар и ограничено подобие на всеединството, доколкото тук се осъществява пълна солидарност и взаимност на всички отделни органи и елементи в единството на живото тяло. Но както тая органична солидарност в животното не надхвърля границите на неговия телесен състав, така и за него образът на допълващия „друг“ всецяло е ограничен в същото единично тяло с възможност само за материално, частично съединяване; ето защо свръхвремевата безкрайност, или вечността на идеята, която действа в жизнената творческа сила на любовта, тук приема порочната праволинейна форма на безкрайно размножаване, т. е. повторение на един и същ организъм в еднообразната смяна на единични временни съществования.

Макар че в човешкия живот по принцип се запазва пряката линия на родовото размножаване, но благодарение на развитото съзнание и съзнателното общуване тя се насочва от историческия процес към все по-широки кръгове на социалните и културните организми. Тези социални организми се произвеждат от същата жизнена творческа сила на любовта, която поражда и физическите организми. Тая сила непосредствено създава семейството, а семейството е съзидателен елемент на всяко общество. Независимо от наличието на генетическа връзка, отношението на човешката индивидуалност към обществото е дълбоко различно в сравнение с отношението на животинската индивидуалност към рода: човекът не е преходен екземпляр на обществото. Единството на социалния организъм действително съществува съвместно с всеки от неговите индивидуални членове, притежава битие не само в него и чрез него, но и за него, намира се в определена връзка и съотношение с него: общественият и индивидуалният живот се проникват взаимно от всички страни. Следователно тук ние имаме много по-съвършен начин за въплъщаване на всеединната идея, отколкото при физическия организъм. Същевременно тук започва отвътре (от съзнанието) процес на интеграция във времето (или против времето). Въпреки продължаващата и при човечеството смяна на поколенията, съществуват вече наченки за увековечаване на индивидуалността в религията на предците, която е основа на всяка култура, в преданието – паметта на обществото, в изкуството, най-сетне, в историческата наука. Несъвършеният, зачатъчен характер на това увековечаване съответства на несъвършенството на самата човешка индивидуалност и на самото общество. Но прогресът е безспорен и крайната задача става по-ясна и по-близка.

Ако коренът на измамното съществуване лежи в непроницаемостта, т.е. в това, че съществата се изключват взаимно, истинският живот е да живееш в другия, както в себе си, или да намираш в другия положително и безусловно допълнение на своето същество. Основа и образец на тоя истинен живот си остава и винаги ще си остане половата любов, или съпружеската любов. Но както видяхме, нейното същинско осъществяване не е възможно без съответно преобразуване на цялата външна среда, т.е. интеграцията на индивидуалния живот по необходимост изисква същата интеграция в обществената и всемирната житейска сфера. Определеното различаване, или разделеност, на жизнените сфери – както на индивидуалните, така и на събирателните, никога няма да бъде и не трябва да се премахва, защото такова всеобщо сливане би довело до безразличие и пустота, а не до пълнота на битието. Истинското съединяване предполага истинска разделеност на съединяемите, т.е. такава, благодарение на която те не се изключват, а взаимно разчитат един на друг, като всеки намира в другия пълнотата на собствения си живот. Както в индивидуалната любов две различни, но равноправни и равноценни същества си служат взаимно не като отрицателна граница, а като положително допълване, точно така трябва да бъде и във всички сфери на събирателния живот; всеки социален организъм трябва да бъде за всеки свой член не външна граница на дейността му, а положителна опора и допълване: както при половата любов (в сферата на личния живот) единичното „друго“ е същевременно всичко, така, от своя страна, социалното всичко, поради положителната солидарност на всички свои елементи, трябва да бъде за всеки от тях действително единство, сякаш е друго, допълващо го живо същество (в нова, по-широка сфера).

Щом отношенията между индивидуалните членове на обществото трябва да бъдат братски (и синовни – по отношение на отминалите поколения и техните социални представители), то връзката им с цели обществени сфери – местни, национални и най-сетне, с вселенската, трябва да бъде още по-дълбока, всестранна и значителна. Тая връзка на активното човешко начало (личното) с въплътената всеединна идея в социалния духовно-телесен организъм трябва да бъде живо сизигическо отношение.* Не да се подчиняваш на своята обществена сфера и не да господстваш над нея, а да бъдеш с нея в любовно взаимодействие, да служиш като дейно, плодотворно начало за нейното движение и да намираш в нея пълнота на жизнените условия и възможности – такова е отношението на истинската човешка индивидуалност не само към своята най-близка социална среда, към своя народ, но и към цялото човечество. В Библията градовете, страните, народът Израилски, а след това и цялото възродено човечество или вселенската Църква, се представят в образа на женски индивидуалности и това не е обикновена метафора. Образът на единството между социалните тела не се усеща от нашите външни чувства, но от това съвсем не следва, че той въобще не съществува: нали и нашият собствен телесен образ е напълно неосезаем и непознат на отделната мозъчна клетка или на кръвното телце; и ако ние като индивидуалност, способна да притежава пълнота на битието, се различаваме от тия елементарни индивидуалности не само с по-голямата яснота и широта на разумното съзнание, но и с по-голяма сила на творческото въображение, не виждам необходимостта да се отказваме от това предимство. Както и да е – с образ или без образ, преди всичко се изисква да се отнасяме към социалната и всемирната среда като към действително живо същество, с което се намираме в най-близко и пълно взаимодействие, без никога да се сливаме до степента на безразличието. Такова разпростиране на сизигическото отношение върху сферите на събирателното и всеобщо битие усъвършенства самата индивидуалност, като щ придава единство и пълнота на жизненото съдържание и по тоя начин възвишава и увековечава основната индивидуална форма на любовта.

Няма съмнение, че историческият процес протича в тая насока, като постепенно разрушава лъжливите и непълни форми на човешките съюзи (патриархални, деспотически, едностранно индивидуалистични) и същевременно все повече се приближава не само до обединение на цялото човечество като солидарно цяло, но и до установяване на истински сизигически образ на това всечовешко единство. Доколкото всеединната идея се осъществява действително чрез укрепване и усъвършенстване на своите индивидуално-човешки елементи, дотолкова по необходимост отслабват и се заличават формите на измамното разделение, или непроницаемостта на съществата в пространството и времето. Но за пълното тяхно премахване и за окончателното увековечаване на всички индивидуалности, не само настоящите, но и от миналото, е нужно процесът на интеграция да надхвърли границите на социалния живот или собствено-човешкия, и да включи в себе си космическата сфера, от която е произлязъл. При изграждането на физическия свят (на космическия процес) божествената идея само външно е наметнала царството на материята и смъртта с покрова на природната красота: чрез човечеството, чрез действието на неговото универсално-разумно съзнание тя трябва да влезе в това царство отвътре, за да оживотвори природата и да увековечи нейната красота. В тоя смисъл е необходимо да се измени отношението на човека към природата. И с нея той трябва да установи същото сизигическо единство, чрез което се определя неговият истинен живот в личната и обществената сфера.

Макиавели - любимец на тираните, реабилитират ли го днес?

Прочети още на: http://www.dnes.bg/world/2017/06/25/makiaveli-liubimec-na-tiranite-reabilitirat-li-go-dnes.345410
 



Гласувай:
11
0



1. germantiger - ...
25.06 20:50
Макиавели не е нищо особено за всеки човек с познание във вйна и политика, който го е чел.

Чел съм Макиавели в неговия трактат под формата на разговори, беседи...

Не бях възхитен, не бях поразен от ум или маньовър, не

Фридрих Велики като млад владетел е писал трактат АНТИМАКИАВЕЛИ, който четох преди месеци

Всеки политик или владетел, който следва Макиавели е почти престъпник.
цитирай
2. kvg55 - Чел съм "Владетелят". ...
25.06 20:58
Чел съм "Владетелят". На пръв поглед има противоречия в казаното от Макиавели за длъжностите на владетеля, но това се дължи на обективния подход на автора. Наистина умен мъж.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaw12929
Категория: Политика
Прочетен: 7936363
Постинги: 4803
Коментари: 9912
Гласове: 48747
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930