Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.09.2020 14:52 - Без любов 2
Автор: linaviraassaamy Категория: Тя и той   
Прочетен: 390 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 29.09.2020 15:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Всеки следобед в детската градина имаше така да се каже следобеден сън, в който подрастващите трябваше да почиват, за да са бодри след като станат и да се отдадат на следобедни игри. Малките креватчета бяха подредени едно до друго с шарени завивки и с пухени възглавнички. Учителката пускаше всеки ден различна плоча с детски приказки и по този начин децата се успокояваха спираха да се закачат помежду си и да не слушат учителката , а слушайки говора на артиста - разказвач -без да се усетят заспиваха, и потъваха в своите си сънища с приказни герои. Едно малко момиченце не можеше бързо и веднага да заспи, дали защото прозорецът беше точно над главата му и то гледаше нагоре в бялото квадратче на стъклото и дървесината, а там се виждаше къс светло синьо небе и малки, бели ,игриви и пухкави облачета, които придобиваха различни форми ту на конче, ту на ветрило или  на пеперуда и така загледано детето мечтаеше един ден, ако е възможно да достигне облаците с ръка. 
Изминаха години... 
Един ден порасналото момиченце, което се беше превърнало вече  в жена, която  беше преживяла, и добри, и ужасни неща за всичкото това време от живота ѝ отново гледаше през прозореца, но там облаците не бяха малки ,бели, игриви и пухкави, а бяха тъмни и страшни, и рисуваха пред очите ѝ картини, които само тя виждаше, и не споделяше с никого. Небето изглеждаше сякаш беше на някакви нива и слоеве с различни фигури, които нямаха нищо общо с детските спомени на жената. Тя не откъсваше поглед от стъклото, а то беше в друга стая, на друго място далеч от мястото в детските ѝ години. Тя не говореше с никого от обитателите на къщата в която се намираше. Дали беше изказала вече всичко, каквото имаше да казва и нямаше какво повече друго да споменава  или имаше друга необяснима причина, не беше ясно, но тя се отдаваше на звуците и говора в главата ѝ, и не намираше за нужно да говори с когото и каквото, и да е било. 
 - Трябва да направим нещо, каквото е нужно без да пестим време и пари, но трябва да ѝ се помогне по някакъв начин, защото тя си отива-тези думи бяха изказани от една жена на средна възраст. Очите ѝ излъчваха притеснение, а челото ѝ така се беше набръчкало от грижи и проблеми, че приличаше на разорани неравни бразди. Личеше си ,че възрастната жена на младини е била изключително красива, защото основните черти на лицето ѝ не се бяха изгубили под тежестта на проблемите, които носеше върху себе си. Но сега лицето ѝ беше потъмняло и усмивката ѝ от доста време насам не изгряваше както обикновено, както бяха свикнали да я виждат всички. 
-Аз наистина не знам какво да направя?- проговори един мъж който имаше малка разлика в годините с младата жена за която ставаше дума - Къде да отидем? На лекар ли, на врачка ли, наистина не знам... 
-Намерих един телефон препоръчан ми от познати и когато позвъних човека ми каза, че ще направи всичко по силите си, за да ни помогне, но трябва да я заведем при него, защото той приема само в собствената си къща и не ходи на адреси-каза възрастната жена. 
-Какъв е тоя, да не е някакъв мошеник, че напоследък се навъдиха едни такива само пари искат и то в хиляди, непосилно за когото и да е било?-продължи да пита мъжът. 
-И аз не го познавам, но поне да опитаме, може пък и да помогне по неговият си начин-продължи жената. 

*** 

Беше есен, а селото не беше малко, но всички познаваха Лечителят. Той приемаше в къщата си в една стая, като пускаше посетителите един по един, а навън имаше огромна опашка от чакащи, притеснени хора всеки със своят си проблем и грижа. Най-сетне дойде и техният ред. Тримата влязоха в една полу тъмна стая, неугледна сякаш беше като барака, мрачна и неуютна. 
-Кой е болният ?- попита Лечителят.
-Тя е болната- каза майката и побутна дъщеря си по близо до човека, от който очакваха, ако не чудо то поне някаква помощ за спасение на младата жена , която се беше разболяла от неизвестна за сега болест.
Лечителят беше нито много млад, нито много стар на една трудно определима възраст. Очите му бяха светло сини, които контрастираха на тъмната му кожа и тъмната му коса, някак си нетипични за неговото лице.Той погледна младата жена и започна нещо да си мърмори под носа трудно разбираемо , на някакъв непознат език. След малко той притисна очите на жената с пръстите си, а тя не реагира по никакъв начин, нито изохка , нито се уплаши, а остана с каменно изражение на лицето си без да трепне нито един мускул.
-Тази жена е болна от любов - каза човекът и въздъхна толкова силно сякаш беше извършил някаква много тежка работа- не мога да ѝ помогна, трябва да я заведете на лекар, който лекува такива болести, душевни болести, да ѝ изпише лекарства, и тя да ги пие редовно.
Нима любовта е душевна болест би си помислил човек, но на фона на живота не е никак трудно да  се разбере, че любовта е едно много рядко срещано явление и именно поради тази причина може да се смята за изключение, за болест. Лечителят се обърна с гръб към тримата в стаята и се загледа в прозореца, а отвън множеството не секваше сякаш целият свят беше решил да мине именно през тази къща, точно днес и точно сега при човека, който даряваше, ако не друго то поне със сигурност някаква надежда.
Младата жена наистина страдаше, но не от любов както каза Лечителят, а точно обратното от липсата на такава.  С какво огромно желание тя се грижеше за къщата, за децата, всичко да е както трябва, да няма никакви пропуски в което и да е отношение, а той мъжът ѝ не признаваше нищо, беше вечно недоволен, вечно нещо искаше, вечно имаше претенции за щяло или нещяло. И в един момен тя спря да се храни, отказваше да поема каквато и да е храна. Започна все повече и повече да лежи, а действията ѝ я уморяваха безкрайно. И тя се чувстваше наистина добре само когато се беше отпуснала на леглото и гледаше през прозореца. Там горе високо в небето всичко сякаш беше подредено в някакъв изключителен ред и порядък. Там нямаше грижи, там нямаше проблеми, само там цареше истинско спокойствие и тишина. А тя сякаш се беше потопила именно в този тъй различен свят, в който намираше успокоение.  

***

Беше зима, а снегът беше натрупал огромни преспи не само върху къщите, но и върху пътищата и беше абсолютно непроходимо, защото не беше минала машината- един голям снегорин, който да изчисти навсякъде по всички улици не само на това село, но и на другите села в месността. Младата жена погледна през прозореца и когато видя, че всичко е натрупано и непроходимо от сняг, разбра, че не е минавал никакъв автобус и реши да остане вкъщи.
-Няма ли да ходиш на работа?-попита мъжът ѝ, а тя го погледна в очите, а там в дълбочината на очите му блуждаеха някакви необясними огънчета.
-Няма автобус, как да отида на работа?-попита на свой ред младата жена.
-Обличай се и тръгвай!-изкомандва мъжът ѝ, а той имаше точно определени планове за деня и жена му щеше само да му пречи-Вземи и детето!
Как в този студ, когато навън е толкова студено и непроходимо, как да излезе навън с детето, да го носи на ръце в студа, а до работата ѝ имаше не малко километри, защото работеше в съседно село, където беше здравната служба, детската градина и училището. Не след дълго време тя се намери на улицата с детето в ръце, колкото и топло да бяха облечени те двамата, студът пронизваше телата им. След малко спря една лека кола в близост до тях, вратата се отвори и от там се показа един мъж, който работеше в близост до мястото, където живееше семейството.
 - Къде си тръгнала в този сняг?- я попита мъжът и я покани да влезе в колата с детето.
– Не знам.-каза младата жена и се разплака.-Трябва да ме откараш до здравната служба.
-Ти си тръгнала за работа ,но да водиш детето в този студ, не разбирам?-продължи да пита учудено човека.
Жената плачеше през всичкото време докато се возеше в колата и не проговори повече нищо. Когато стигнаха до здравният пункт лекарят я посрещна с думите:
-Какво правиш, къде си тръгнала, ако не мислиш за себе си, помисли за детето!- и бързо я въведе в стаята където гореше печката, а вътре беше топло и уютно.
Няколко дни след този случай младата жена и детето ѝ се бяха разболяли и им трябваше доста време докато се възтановят. Но това явно не беше достатъчно, за да се разбере що за човек е съпругът. 

  ***  

,,Облаци, мои мили бели облаци, накъде отивате, няма ли да се спрете? Не чувате, и не спирате, само си летите, натам, натам в незнайна посока.,, Жената продължаваше да гледа през прозореца и не говореше на никого нищо.   

***  

Беше пролет ,а свекървата щеше да идва на гости на младото семейство в селото където пребиваваше. Разбира се тя нямаше да бъде с празни ръце , все ще има нещо което да донесе, я храна, я подаръци или нещо друго.
-Трябва да посрещнем майка на спирката и да ѝ помогнем.-каза младата жена.
-Няма нужда, тя сама ще дойде до тук-отвърна съпругът.
- Но как -продължи да говори снахата - ако не отидем да я посрещнем тя ще си помисли, че аз не съм те пуснала.
-Няма такова нещо-продължи да отговаря съпругът ѝ и упорито се занмаваше със своите си неща. Ето, че не след дълго време на вратата се позвъни. Снахата отиде да отвори и видя свекърва си натоваренаа с чанти, които едва мъкнеше.
-Защо не дойдохте да ме посрещнете?-попита тя-Нали знаете ,че точно днес ще дойда и знаехте и часа?
Снахата нищо не отговори само премълча отговора и взе в ръцете си багажа от свекърва си.,,Той не е милостив към собствените си родители, как да очаквам да бъде благосклонен към моите?,,помисли си снахата и ѝ стана толкова обидно, тъжно и мъчно, и едва преглътна думите на свекърва си сякаш бяха лично нейни.  

***  

Беше лято, когато в селската къща бяха се събрали почти цялото семейство- майката и бащата на младата жена, баба ѝ, младото семейство и децата. През целият ден родителите на младата жена приготвяха тъй наречената зимнина, като правеха сладка и компоти от плодовете които природата беше дарила на това трудолюбиво семейство. Всичко имаше в градината, защото работните ръце на възрастните хора не знаеха почивка, не знаеха умора. А те щяха да дадът и на младите от продукцията, та нали за това се трепят възрастните без да очакват благодарност. Вечерта умората беше надделяла върху всички и те се отпуснаха на меките завивки в заслужена почивка. От някъде се зададе зетя, беше се почерпил прилично и вместо да пази тишина мърмореше нещо неясно и трудно разбираемо. Къщата се състоеше от две стаи, в едната спяха родителите на младата жена с децата, а в другата спеше бабата и младите. По едно време дали от изпитият алкохол или просто, защото характерът му беше такъв зетя започна да говори на висок глас и то такива ужасни неща, които да се повторят щеше да е противно и отвратително. Той набърза ръка така да се каже погреба бабата на думи, после дойде ред на бащата щото видите ли бил възрастен на достатъчно години, след това не закъсняха обидни думи и по ардес на майката и на младата жена, и ето на само той бил най-светият, и най-праведният от цялата къща човек. Разбира се всичко се чу и се разбра от обитателите на къщата , които не можеха да заспят от пиянските крясъци на зетя. А както се казва ,,Каквото се мисли на трезво, на пияно езика се развръзва и се казва всичко,,.Какъв срам изпита младата жена заради съпруга си, какво унижене. Но живота беше решил друго, още доста неща да се случат, които категорично да докажат безсмислието на този брак.  

***  

,,Облаци, мои мили бели облаци, накъде отивате, няма ли да се спрете? Не чувате, и не спирате, само си летите, натам, натам в незнайна посока.,, Жената продължаваше да гледа през прозореца и не говореше на никого нищо.   

***  

,,Щом нещо ти е писано да преживееш, ще го преживееш, ако е речено да загинеш, никой нищо не може да направи и да промени нещата, една е ръката която пише всичко.,,-баба Ванга  



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: linaviraassaamy
Категория: Тя и той
Прочетен: 1485468
Постинги: 693
Коментари: 514
Гласове: 608
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол