Всички щастливи си приличат, всички нещастни имат несравними различия
Животът е цел. Животът трябва да е цел на всеки индивид,без тази цел всяко земно благо не би имало смисъл. И тук в този ред на мисли ще се запитаме: Какво е смисълът на самия живот?  Защо трябва да има смисъл? Поглеждайки към етическите доктрини, преценявайки през призмата "смисъл на човешкия живот" , ще разберем, че колкото и да се различават те са единни в едно- опитват се да образуват един общ смисъл за всички. Хората са различни, всеки има собствен живот и той по нормалните природни закони трябва да бъде изживян. Затова една от най-големите претенции на етиката е да предложи универсална"рецепта” за живеене. Много прав е Пико делла Мирандола в речта си "За достойнството на човека" , че едно от най-големите блага е живеене , не съществуване с  на простите материални блага, а живеене, основавано на метафизичното, онова, което е "отвъд". Ако се осланя единствено на физичното, то неизбежно ще рухне, както би се съборила кула от карти. Един небрежен повей , закачка на капризната съдба и човек пропада в лоното на отчаянието. Затова индивидът, обект на изучаване на толкова велики хуманисти, трябва да има цел на живота си. Великият Хайнрих Хайне(1797 -1856) изказва мисълта си, насочвайки ни към идеята, че, за да се живее са нужни средства. Но не онези средства, които мнозина биха използвали, за да са живи - не пари, не компании и милиони; те не живеят-те съществуват. За да си жив, трябва да имаш духовен смисъл на живота си. Смисълът, като такъв е трансцедентен на съществуването, той противостои не само времево, пространствено, но и същностно. Типична черта на човек е преклонността му към вещите. Сами по себе си те, заедно с причинната редица, на което човешкото същество е подчинено, определят битието му. Човек само полага смисъла на собствения си живот и постигането на този смисъл, като цел на същия този живот. Така човек неимоверно влага в битието си една телеология. В случая това трябва да е по-важното за индивида, защото се интересува от целта на своето, на живота си. Мисля, че така както всеки един въпрос има един единствен отговор-верният, то така и всеки един отделен живот има един смисъл. И смятам,че той не се дава, а се търси."Смисълът на живота е най-неотложният въпрос",това е убеждението на Албер Камю и само заради този въпрос, заради търсенето на отговора е най малкато причинност човек да има право да живее. Всеки има възможност да открие себе си. С какви средства никой не може да заповяда, и с каква цел ще осмисли правото си, решава сам човек. Ако някой попита - Добре, а кой живот е щастливият?, то отговорът е казан още преди векове от Луций Аней Сенека  в съчинението му "За щастливият живот" : "...щастлив е човекът, способен на правилна преценка, щастлив е човекът, който е доволен от настоящето независимо какво е то...".  Все пак човек използва правото си на живот субективно, по лична преценка. И ако психологът Семьон Франк е прав в изказването си, че "да намериш абсолютното благо, трябва да се откажеш от... абсолютното" ,  то трябва да решим - няма абсолютна истина в мненията за правото и целта. И ако някой утре си каже , че е безсмислено да се живее, че защо му е това право, след като не получава нищо от това "живеене",  то ще му отговоря: Както казват старите французи - "Fais ce que dois,advienne ce que pourra" ,  "Прави каквото трябва, другото ще дойде само". Човек не трябва да се откъсва от вътрешното си "аз" , не трябва да си в дисхармония със себе си. А боя се, точно това е приоритет на модерното общество . Днес хората все повече се откъсват от себе си, все повече някой друг решава дали "този" ще живее или има има право на живот. Щом сме създадени, щом Бог - за тези , които вярват -е решил всеки да живее, то кои сме ние , че да пренебрегваме това право? 

 

че едно от най-големите блага е живеене , не съществуване с на простите материални блага, а живеене, основавано на метафизичното, онова, което е "отвъд". Ако се осланя единствено на физичното, то неизбежно ще рухне, както би се съборила кула от карти. Един небрежен повей , закачка на капризната съдба и човек пропада в лоното на отчаянието. Затова индивидът, обект на изучаване на толкова велики хуманисти, трябва да има цел на живота си.