СТАНИ БОГАТ В БЪЛГАРИЯ :: Авторът на песента, която знаем всички българи. . .

Леда Милева е автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски, полски и други езици. Автор е на множество статии по проблемите на литературата, превода и международното културно сътрудничество. Преводач е на съвременна американска, английска и африканска поезия. От 1979 до 1989 г. е председател на Съюза на преводачите в България, създател на списанието за чуждестранна литература „Панорама“ и негов главен редактор от 1980 до 1991 г., дългогодишен председател на българския център на Международния ПЕН клуб. Депутат е в Седмото велико народно събрание. Днес, на 91, тя продължава да пише и издава, да се среща с децата и да радва своите почитатели.

Леда Милева е носител на множество награди. Последното й отличие е от детския портал Az-deteto.bg - почетна грамота за цялостния й принос към щастливото детство на българските деца. Във връзка с започналата инициатива на същия портал "Забавното лятно четенеКакви книги четяхте като малка?" се срещнах с нея и я попитах "Четат ли българските деца?", "Как може да ги накараме да четат повече?" и "Ще измести ли компютърът книгата?".

Тя е на 90 години с бистър ум: По онова време издаваха малки книжки от 5-6 страници, много евтини – по 1-2 лева. Всички деца си ги купупувахме, защото бяха съвсем достапъни. Представляваха отделни приказки от "Хиляда и една нощ", от Андерсен, и от български автори – от Ран Босилек, Ангел Каралийчев и др. Обичахме тези книжки. Разбира се, аз имах и по-големи книги. Много от писателите бяха приятели на нашето семейство и са ми подарявали свои книги. Например, когато съм била на 3 години Дора Габе ми е подарила своята първа книга за деца. След това Ран Босилек ми подари своите книги, които много обичах – стиховете му и „Патиланско царство”. По-късно започнах да чета и по-сериозна литература. На 8-9 години се запознах с юношеските романи на Майн Рийд, които навремето много се издаваха. Никога не съм оставала без книги. Какво е Вашето впечатление - четат ли днешните деца?
Има деца които четат, и такива, които не четат. Ние вдигаме доста тревога, като че ли всички деца не четат. Не е вярно. Истината е, че телевизорът и компюрът привличат децата и губят много от времето им. В големи дози не са полезни, защото не им остава време да си научат уроците или да прочетат определени книги в ранната си възраст. После децата никога вече няма да почувстват тези книги, както на възрастта, за която са предназначени. Трябва да внимаваме и да насърчаваме децата да четат хубави книги, а когато едно дете прочете хубава книга, то само започва да се интересува и да търси друга подобна, която ще му достави същото удоволствие. Може ли да дадете съвети към родителите и учителите как да мотивират децата да четат повече?
Важно е в дома да има хубави детски книжки, с достъпни илюстрации. Трябва и да се говори за книги, да се запознават децата с много и хубави книги, за да създаде у тях интерес към книгата. Много родители всяка вечер четат приказка на децата си, преди да заспят. Това е много хубаво, защото когато пораснат, те сами ще си четат книжка преди сън. Децата трябва от много малки да разберат, че книгата е един от най-добрите им приятели - и в лошо, и в хубаво време, и навън, и вкъщи. На какво се дължи популярността на „Зайченцето бяло”?
Това е първото ми напечатано стихотворение, написано съвсем слуачайно, на коляно, в буквалния смисъл на думата. Аз започнах да пиша стихчета много малка, още на 8-9-годишна възраст. Но не говоря за тези стихчета, а за тези, които са излезли в печата. По това време бях 20-21-годишна и бях помощник на моя леля, Пенка Касабова. Тя беше известна педагожка, една от основателките на детските градини в България, директорка на една от първите детски градини – американската детска градина и на двугодишния Институт за детски учителки към тази детска градина. Аз завърших този институт и станах нейна помощничка.

Освен това леля ми издаваше списание „Първи стъпки”, което беше предназначено за учители и родители, а накрая имаше 5-6 страници за деца. Моята задача като съвсем млад сътрудник беше да обикалям писателите, с които леля беше вече говорила по телефона и са обещали да й дадат нещо, да отида и да взема готовото стихотворение. Така съм ходила при Веса Паспалеева, Калина Малина, Ран Босилек го познавах от по-рано, но съм ходила и при него, Дора Габе и др. След това носех стихотворенията в печатницата.

Един ден, когато тъкмо щяха да качват списанието на печатарските машини, се оказа, че в детския раздел остава половин страница празно място. Печатарят ми каза, че трябва да дам нещо, за да го запълним. "Добре, но мога утре да дойда - казвам аз. "А,не мога да чакам до утре. Ако сега не ми дадеш, ще сваля списанието от печат. Машината не може да чака.". "Не, не, не, чакай, чакай малко. Сега ще измисля нещо. - казвам аз." Седнах, сложих листа на коляно и се започнах да сес чудя какво да напиша. Измислих - за едно зайче. "Зайченцето бяло, цял ден си играло." То е доста семпло стихотворение - като го започнах и то се написа много лесно. Печатарят стоеше до мен и ме гледаше. Написах го, дадох му го и той го сложи. Не му измислих никакво заглавие, но се подписах отдолу. Това се случи малко преди ІІ-рата Световна война.

След войната ме поканиха в Радио „София” да организирам детско предаване. Започнах да събирам отвсякъде материали. Микрофонът е ламя, която всеки ден иска нови и нови неща за пускане. Тогава почувствах, че има нужди от песни. Препоръчаха ми младия тогава композитор, още студент, Петър Ступел. Уредихме си среща на площад „Славейков”. Срещнах се с него, като му занесох 5-6 стихотворения за проба, да видим какво ще напише. Едно от тях беше „Зайченцето бяло”. Още на другия ден той дойде и ги донесе. Седна на пианото, изсвири ги. Петър Ступел беше един от най-мелодичните наши композитори, особено подходящ за детски песнички. Всички песнички ни харесаха, но най-много „Зайченцето бяло”. Към детските предавания имахме малка групичка - казвахме й "Детска песен”, състоеше се от 2-3 по-големи деца и 2 артистки от Младежкия театър. Те веднага разучиха с Петър Ступел „Зайченцето” и още същия ден я изпяха на микрофна. Тогава нямаше телевизия, радиото беше всичко и имаше една единствена програма. Ние излъчвахме детски предавания по три пъти дневно. Така тази песен започна да се върти по няколко пъти на ден, заедно с много други. Така много хора я научиха. Мога да кажа, че „Зайченцето” дължи своя успех и дълъг живот на хубавата мелодия, която му съчини Петър Ступел. Същото мога да кажа за друго мое произведение – „Работна мецана” – една малка приказка. Тя е горе-долу от това време, малко по-късно. Тя пък дължи своя живот на хубавите илюстрации на Вадим Лазаркевич. Тази приказка и досега се печати главно с тези илюстрации. Така че както „Зайченцето бяло”, така и „Работна мецана” имаха късмет да си намерят по една ракета носител – за първото – композитора Петър Ступел, а за второто – художника Вадим Лазаркевич. За децата и едното, и другото е много важно, ако е песен да е лесна, да може да се пее, ако е книжка, картинките да са хубави. Какво обичате да четете сега?
Чета всичко. Подаряват ми много книги, тогава човек не може да избира това, което получава, но за жалост трябва да го прочете. Така че през ръцете ми минават не само най-хубавите книги. Въпреки това се старая да прочета и следя това, което е нашумяло и това, което получава добри рецензии. Винаги съм чела много, сега също. Какво Ви радва и какво Ви тревожи?
Аз съм положително настроен човек. Не съм от тези, които се вайкат, защото никога всичко не може да бъде наред, но когато си имаш задачи в живота, знаеш какво можеш и не можеш да направиш, когато денят ти е пълен, мисля, че нещата вървят по-добре. Разбира се, трябва да имаш и добри приятели – те са другото нещо, което запълва живота.

Тревожи ме, че много хора отново са много бедни, в буквалния смисъл на думата. Въпросът за хляба стои в много семейства.Ето това правителството трябва много сериозно да помисли как да разреши. Говори се за криза, цените растат, уж минавала кризата, но все не минава, а в това време хората не могат да чакат и децата също не могат да чакат. И те трябва да се хранят добре, за да станат здрави. Не само духовна храна ни е нужна, но и физическа, за да живеем. Това е проблем, който тревожи всички.

Друго нещо, което ме вълнува, че доста деца, които отпадат от училище, в някои случаи от бедност, от етносите особено, но и по други причини. Трябва да се обърне особено внимание и на училището – да бъде достатъчно строго, но и достатъчно интересно за децата. Да знаят, че в училище ще научат не само много полезни неща, но че и там ще им бъде приятно, ще остави у тях спомен за най-хубавия период в техния живот, особено началното училище. Всички трябва да помогнем, като се създаде едно обществено мнение за грижите, които са нужни. Не е хубаво да се закриват училища и детски градини. Сега върху какво работите?
Пиша малки книжки от една поредица "Детски свят" - стихове за деца от детските градини и за 1-2-ри клас. Това ще бъдат 5 книжки - 4 за сезоните "Китна пролет","Топло лято", "Златна есен" и "Снежна зима", и още една книжка със залъгалки за най-малките. На края на всяка книжка ще има и по няколко гатанки, нещо, което също децата много обичат. Сътрудничим си с художничката Меглена Константинова, с която от няколко години работим заедно. Аз винаги й казвам, че съм много щастлива, че я намерих, а тя ми казва, че и тя щастлива, че ме е намерила. Допаднахме си. Нейните илюстрации са едновременно модерни, но не прекалено, цветни, с чувство за хумор. Има художници, които в старанието си да бъдат модерни, стават недостъпни за децата. А децата искат да разбират и да виждат за какво е рисунката, да отгаваря на това, което се разказва в историята. От друга страна трябва да се рисува по-съвременно. Тя е намерила златна среда, така че не остава без работа. Ще измести ли компютърът книгата?
Тази тревога аз я познавам много преди да дойде в България. Много години бях председател на ПЕН центъра на България на международната Писателска организация ПЕН клуб, където членуват писатели от цял свят. Бях и председател на нашия център. По няколко пъти в годината имаше срещи и конференции по цял свят.

Първият подобен конгрес беше през далечната далечна 1966 г. в Ню Йорк. Тогава беше беше сътворен компютърът и се говореше, че се задава опасност, че хората няма да четат, че телевизията им отнема много време и т.н. Тогава дойде самият Маршал Маклуън - един голям канадски учен, който пръв заяви, че идва краят на Гутенберговата епоха, че книгата залязва, че ще има други медии, които ще запълват празнината от четене и то няма вече да бъде същото. Това беше конгрес, който цялата общественост застана срещу този нещастен професор, за да му обясни, че това не може да стане. Че може да има кино, телевизия, може да има компютри, но нищо не може да замени книгата, защото тя е друг начин на поемане на информация, на преживяване на това, което е написал един добър автор и мисля, че с течение на времето това се потвърди.

Виждаме, че и у нас, пък и навсякъде по света, не престават да се издават книги, което значи, че някой ги купува, някой ги чете. Книгоиздаването, освен всичко друго, е голям бизнес. Така че постепенно намаляват страховете, но се увеличава конкуренцията за хубавата книга. Разбира се, наред с хубавите, се появяват и булевардни, развлекателни, които не са лоши, но по-скоро ти губят времето, отколкото те обогатяват с нещо. Аз вярвам, че книгата няма да загине, именно защото нищо не може да се замести положителното въздействие, което тя има. Затова нека се върнем към това, с което започнахме - действително трябва да полагаме много усилия да приучаваме децата да четат. Ако веднъж научат колко е прекрасно да четат хубави книги, мисля, че нищо няма да им попречи в живота да изоставят книгата.