Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.11.2011 09:53 - защо нея криза нарекохме първа национална катастрофа, а днешната не наречем „последната световна катастрофа … на кого ли?!
Автор: zaw12929 Категория: Политика   
Прочетен: 1759 Коментари: 4 Гласове:
6

Последна промяна: 23.11.2011 10:06


 Спиране, което унищожава…криза на развитието... което спира влакове, унищожава съдби...    Седя си на една пейка в салона за пътници на Централна гара в столицата, като баба авантюристка. И защо- нямам обяснение, освен едно- човек от млад си е такъв- обича да пътува по необичаен и най вече безплатен начин. Дойдох тук на по вече от 300 километра от дома си. За 30 дни го направих. Не се прибирам, защото има нещо, не знам какво, може би усещането, че не съм намерила нещото, за което Бог ме е пратил на толкова дълго пътешествие. От една страна при идването повторих „пътешествието” на дядо ми.  Направил го преди 70 години- пешком. Направил го за да се включи в курс за мотористи. На 14 годишния ми дядо, който пасял овцете на вуйчо си в днешния град Ценово дошла блага вест: шест месечен курс за мотористи в София. Момче, което бленува да подкара трактор. Във време,  наречено в историята „ПЪРВА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА” , когато по цяла България е имало няколко броя ВТОРА УПОТРЕБА ТРАКТОРИ, ПЛУГОВЕ, ВЪРШАЧКИ и ТОИ  виждал  трактор само НА  снимка. Някъде 1928-29 година. Светът е спрял развитието си. Неграмотна, обработваща земята с дървено рало, жъне със сърп и вършее с диканята се справя с кризата и наложените санкции от страните победителки ( от Европа) много по бързо от тях…но темата е друга:   Само една снимка, донесена от даскала му  още докато си бе ученик в трети клас ( разбирай седми клас) Дядо ми – първият от малкото селце, завършил седми клас. От съседното Пиперково, където има училище за децата до първи ( пети клас) долните класове по него време се наричат първи, втори, трети и четвърти клас. И най често учениците стигали до… трето отделение. Научавали се да си пишат името, да напишат писмо. Много необходимо за момчетата- да пращат вести от казармата. Казвали са: ”Момчето става  мъж, като премине през казармата, а момичето жена, като роди.”  Не казвам родилното, защото тогава не е имало такива , а и са били недостъпни за хората на село. Майка ми с гордост разказва, как се е справила с моето раждане.   Този ден бил Кръстовден. При изгрев тя била вече на бостана, който се намира почти до селото, на най новата нива, дарена от царя. Цар Борис поел управлението на държавата ни, когато тя преживява първата национална катастрофа. Трябва да си даваме сметка че точно тогава разрухата е невиждана: тълпи изгонени българи от север- Добруджа дадена на Румъния, от юг- Солунския ни излаз на бяло море даден на Гърция и от Запад наши земи отиват в днешна Македония, която си е била България. Умният ни цар дава на прокудените българи земя – ниви в полето и дворове в селата, да си построят къщи, да се преборят с глада, като си засеят подарените земи, подпомогнати от местното население. По 5 декара земя получават сираци от войната, както и войниците- всички завърнали се живи от фронта. После става традиция.Дават на всички младоженци от предходната година. Дават пай и пак на сираци за кръгли годишнини. Щедър цар. Обичан. Както при баща му в началото на века и след 1930 година българите изживяват едно десетилетие на възход, докато другите страни са в криза. Докато започва войната, разделила света… Да се замислим, за приноса на управника, за преодоляване на кризата- защото преди или днес всички имат един голям капитал- трудолюбие и компетентност на българския работник… Запада го ползва за евтина работна ръка. Кога ще ги настигнем при тези условия.. Всеки гледа неговия си народ, а нас ни тъпчат.. с благоволението или безсилието на противопоставяне… на поставяне искания те да ни помогнат, а не да ни употребяват… друга  тема или табу….не сме гърци   Та майка, която отишла на бостана  сложила в чувала няколко дини и си тръгнала. Още при вдигането на чувала  усетила болки в кръста. Когато стига у дома, защото съм второто дете разбира, че този ден ще ражда. За късмет, бабувала жената на дядо ми. Затова майка събужда сестра ми, която е на пет и половина години и я праща бързо да повика  „акушерката” -  тогава това била нашата баба- съпругата на дядо ми. След смъртта на дядо живее при сина си, на километър от дома. В двор пълен с внуци. Кака ми с вкусна мекица, като другите деца се включила в игрите им на „подскачанка  с керемида”.   Майка ми изважда  приготвените за раждането  дрехи,  пали огъня в огнището, където на саджака стои черния котел за  топлене на  вода. Даже люлката ми приготвя. Взема една от дините и я срязва-  жълта, но не успява дори да я вкуси и затова цял живот търси да яде жълта диня. Раждането започва, а бабата не идва. Излязла съм по леко от сестра ми. Майка се справя сама- слага ме в коритото недоволна. Не защото е сама, а защото ражда второ момиче, което няма да се хареса на баща ми. Но тук ще добавя, че бях любимата му дъщеря. Както се казва отраснах на коляното му.   Но ето, да се върнем пак на рожденият ми ден, когато баба ми пита сестра ми „Какво прави майка ти, защо толкова рано те е пратила у нас?”  Получава отговор: „Майка каза, веднага да отидеш, че ще ражда”  Затюхка се бабата, какво може да се очаква от пет годишно дете. Повиква най голямата внучка- Танка,  да стъка огъня, докато омекне боба и забързва към северната махала да помогне. Пристига  заварва бебето- мен в люлката и майка в леглото- заспала. И аз сигурно съм спала, напразно се кокоря цял живот да си спомня този момент. Помня  бабиния разказ: "Бебе и родилка спят, а  на софрата- жълта диня... Сяда  баба Маринка, да изяде динята, зян да не стане. Похапва, докато от динята остават само корите. Носи ги на кокошките. После издои малачката, подкваси  мляко в гърнето,  с останалото  хани  прасенцата на свинята,  родени преди седмица. Връща се при родилката. Майка ми отваря очи. Зарадвана, вижда баба, иска да хапне диня. Баба бърза да среже нова диня. Тя е много сладка, червена, сочна. Майка ми вика: „Не, не искам червена, дай ми от жълтата!”  Баба  смутолевя:  „Беше изветряла, дадох я на кокошките.” По искане на родилката са  нарязани всички дини, без успех- не се намира друга жълта диня. Майка ми заспива още по недоволна. Важното е родилките да спят, за да се съвземат.   Бог си знае работата. Същият ден до баща ми, който работи на мелницата  в съседното на 7-8 километра село машинист стига новината, за раждането. Надвечер се връща. Нито дума упрек, че съм момиче. Добавя: „Ясно е, че няма да затваряме работилницата за бебета! Третото ще е момче, нека първите да са си дружки- момичета.” Така ни орисал баща ми и никога със сестра ми и откакто се помним, все сме приятелки най добри. В  стила му  е  да казва тихо кратки шеги и леки смешки и умни заключения. По всяко време усмивката е на устата му.   Толкова съм се унесла в спомени и не съм забелязала кога съм задрямала. В същност опряна на рамото ми глава на младеж ме събужда. Местата  са се изпълнили. С хора и чанти, денкове. Добре, че пейките са толкова много. Точно до мен стои младеж с неугледен  вид: стар познат до болка в нов вид: не сресан, дрехите му измачкани, сякаш преди дни е излязъл от дома си… не може да бъде. Не мога да се сетя от къде го познавам. Не е от село. Там младежите се броят на пръсти. Другите- заминаха на гурбет. Господи, кого ми пращаш?!- пита душата ми, не мога да повярвам на очите си.  Колко ли се  е лутал докато ме намери. потвърждава го състоянието му- спи. Това сън ли е или истина?! Аз баба, той досущ като от първата ни среща. Стоя неподвижно, той също. Гарата живее бурно своя живот и съм принудена да призная, че това не е сън а истина. Или не пътува за никъде или влакът му е след часове. Когато отваря очи извиквам: „Момче, влакът ти замина!”  Неочаквано получавам отговор: „ Ще съм най щастливия човек на света, да пътувам, да мога да замина някъде… най ми е лесно!” Нещо жегва душата ми отвътре, нали бе употребяваният у нас израз. Връщайки се в актуалността питам: „Че какво ти пречи?” - Нито има пари за път, нито има къде да  пристигна- никой никъде не ме чака… Не знам ,какво ме прихвана, знам, че не е той и в същото време една приятна надежда, една сбъдната мечта ме кара  и по най необмисления начин предлагам: -Хайде тогава идвай с мен  на село, да се озовеш в красота и спокойствие, каквито тук се убедих липсват… -Шегувате ли се?! Защото аз съм готов. Нямам  нийде никого  Тръгвам, ако това е сериозно….   Това се случи преди седмица. Прибрахме се с влака, от който слязохме на селската спирка. Преди  в онова време е гара. Спират влакове, товарят се вагони: с плодове, жито, зеленчуци, говеда… свине…вече няма такива продукти. Фермите- сринати до земята, градини, лозя: „раздадени в реални граници"  и изоставени, пресушени… Няма вече лоза, овощни и зеленчукови градини. Сеят арендаторите само жито и слънчоглед. Малко царевица. Станахме монокултурна държава, като африканците, които сеят само кафе или са само миньори за добив на диаманти. Нефт, газ. Ние нищо такова си нямаме, а си унищожихме и  нещата, правещи плодородието на земята- ненадминато. Градини, лозе, оранжерии… минало. Забрави! Ще те обвинят в носталгия по соца, а това е вредно за днешният ни напредък. Той пък е заспал някъде и засега никой не го повежда на път, да се движи към доброто, което всички чакаме… Напредъка няма заден ход… но има спиране, което  убива…
 Слушам разказа на една селска жена  пълен с мъдрост която на нас ни убягва. Питам се докога ще разпиляваме народната мъдрост и сила...
 



Гласувай:
6



1. zaw12929 - Умните, които мислят, ще намерят ...
23.11.2011 10:08
Умните, които мислят, ще намерят изход от положение, което мъдрите няма да допуснат
Какво чакаме ли?! Да ни каже някой от вън как да действаме...
цитирай
2. hristo27 - Много сполучливо. Природата ко...
23.11.2011 11:18
Много сполучливо.
Природата колкото и да е щедра, рано или късно ще си отмъсти на човека за всичко, което и е причинил!
цитирай
3. zaw12929 - Много сполучливо. Природата ко...
23.11.2011 11:38
hristo27 написа:
Много сполучливо.
Природата колкото и да е щедра, рано или късно ще си отмъсти на човека за всичко, което и е причинил!

Имаме райска природа и може да ни помогне... ако я използваме... има и еврофондове...
цитирай
4. vmir - 1. zaw12929 - Умните, които мислят, ще намерят ...
24.11.2011 08:57
zaw12929 написа:
Умните, които мислят, ще намерят изход от положение, което мъдрите няма да допуснат
Какво чакаме ли?! Да ни каже някой от вън как да действаме...


Не, че не знаем, но културно изчакваме всезнайковците да си изприкажат пустословията, след което почваме да правим каквото трябва.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaw12929
Категория: Политика
Прочетен: 14213405
Постинги: 5609
Коментари: 13044
Гласове: 68274
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031