Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2015 17:30 - Чл. 417, т. 2 от ГПК -ЗАПОВЕД НА ДЯВОЛА- ДОБРИТЕ НАМЕРЕНИЯ СТАВАТ КОВАРНИ ИЗПЪЛНЕНИЯ
Автор: zaw12929 Категория: Политика   
Прочетен: 2229 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 08.02.2015 05:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Чл. 417, т. 2 от ГПК банки и ТОПЛОФИКАЦИИ ограбват законно българския народ

Ако надуваемата продукция на съдиите изпълнители е пазарен продукт, България ще заеме челно място в колоната на развитите страни. Утроява дългове- „продукция“-та  не допринася за ускоряване разплащането, както ни увериха  приелите закона.  Дълговете в  свиваща се, сриваща се икономика няма как да бъдат платени от  попаднали във фалит, а закон за фалита на частното лице не е приет.  Така дейността на съдиите изпълнители придобива ролята на доунищожител,  не  позволява да рестартираш, да бъдеш отново нормален човек или бизнесмен- тя най малко утроява дълга,  като ракова клетка расте безконтролно-  накърнява имиджа на държавата-показва нереална задлъжнялост на бизнеса- непоклатима бариера  пред всякакви инвестиции , срещу отваряне  работни места , срещу безработицата, ликвидиране дългове. Това е регрес, наложен, като част от програмата  за унищожаване на България, като се стресират хората, довеждани до инфаркт, бизнеса, до фалит, отнети апартаменти и домове на хората- защото 90% от българите имат собствени жилища- останали без работа в затруднение- да напуснат държавата- на Запада му трябват добре образовани слуги!  Закон, който предизвиква геноцид, обезлюдяване и  трябва да се преодолява. Мярка, която мислещите за доброто на България кредитори няма да искат, съдии, няма да прилагат, ако не се обезпечи от ищеца лично довеждане на длъжника, да чуят доводите за едно отлагателно споразумение, а не даване иапълнителел лист в ръцете на Съдиите изпълнители- синове на франкенщайн. Умният винаги ще излезе от положение, което мъдрият няма да допусне.  Време е законът да се коригира да се установи  кога да се иска, защо се дава и какво решава.
  Сред основните мотиви за приемането на действащия в момента Граждански процесуален кодекс (ГПК) беше бавното и неефективно правораздаване, което позволяваше голям брой граждански дела с принципно ясни и еднотипни казуси да „задръстват“ съдилищата, а веднъж като завършат с осъдително решение след многократни и дългогодишни протакания, да се сблъскват с напълно неефективно изпълнително производство, неспособно по никакъв начин да защити интересите на кредиторите. Една от ключовите иновации в новия ГПК беше т.нар. „заповедно производство“ по чл. 410 и сл., и неговия по-голям брат – „незабавното заповедно производство“ по чл. 417 и сл. от ГПК. Концепцията на заповедните производства е да се въведе формален съдебен способ за осъждане на длъжника и привеждането му към принудително изпълнение, като се спестят неудобствата, разходите и забавянето на едно класическо исково производство. Мотивиран от стремежа си да форсира осъждането на длъжника и пристъпването към ефективно принудително изпълнение обаче, законодателят се увлече сериозно и достигна далеч отвъд „състезателното начало“, „равнопоставеността“ на страните в процеса и тяхното „право на защита“ (все принципи на правото, закрепени както в Конституцията, така и в редица общопризнати европейски и международни норми.
Чл. 417 от ГПК позволява заявителят (кредиторът) да поиска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, удостоверяващ неговото вземане и позволяващ длъжникът да бъде осъден по бърза процедура, без възможност да се противопостави на осъждането.
    Длъжникът разбира за осъждането едва когато получи призовка от съдебния изпълнител за доброволно изпълнение. По този начин длъжникът се лишава от основни права, признати от Конституцията (чл. 121, ал. 1 и чл. 122, ал. 1) за всички граждани: лишава се от правото му на равенство пред закона, като се нарушава състезателното начало (процесуална възможност всяка от страните да навежда аргументи в своя полза, преди съдът да се произнесе); лишава се от възможност да възрази срещу неоснователните претенции на заявителя (кредитора) и да се защити, вместо което бива директно осъден и се пристъпва към принудително изпълнение; лишава се от възможността своевременно да признае дълга, ако счита претенцията за основателна и по този начин да си спести допълнителни съдебни разходи, които увеличават общия му дълг.
Възможността кредиторът да осъди длъжника по бърза процедура и без да го известява за това (без да му дава възможност да бъде изслушан и да се защити) нарушава основни правни принципи – равенство пред закона, състезателност, право на защита (чл. 121, ал. 1 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията). Въпреки това тази възможност беше частично оправдана в хипотези, при които осъждането се базира върху акт на компетентен орган на властта (чл. 417, т.т. 1, 7 и 8 от ГПК) или върху акт, издаден със съзнателното участие на длъжника (чл. 417, т.т. 3-6 и 9 от ГПК). Никое от тези условия обаче не наблюдаваме в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, където осъждането се базира върху едностранно съставените от държавни учреждения, общини или банки документи и извлечения от счетоводни книги.

В хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК държавнтите учреждения и общините действат като обикновени гражданскоправни субекти (сама по себе си държавната или общинска собственост не е основание за придаване на каквито и да било властнически правомощия), като липсата на властови правомощия при банките, които по същество са частни търговски субекти, е още по-очевидна.
Допускането вземания на държавни учреждения, общини и банки да се събират по ускорена процедура беше оправдавано от авторите на атакуваните норми с необходимостта да бъде повишена събираемостта, като се повиши ефективността на правосъдието чрез намаляване на разходите и сроковете за осъждане.

По този начин се нарушава основен гражданскоправен принцип, формулиран в чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 180 от ГПК. Според цитираните разпоредби „всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения“ и също така „частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица“. Последното означава, че частният документ (издаден едностранно от самото лице – било то и държавно учреждение, община или банка) не може да служи като сигурно доказателство за нищо друго, освен за обстоятелството, че лицето е направило това изявление. Никой не може да осъжда другиго само на базата на собствените си твърдения в своя полза. Дори и престъпникът, който прави самопризнание за своите прегрешения, не може да бъде осъден само на това основание!
Документите и извлеченията от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките, са обикновени частни документи (не са официални документи, издадени от орган на властта в изпълнение на неговите властнически правомощия). Ето защо такива документи и извлечения от счетоводните книги не би следвало да получат по-голяма доказателствена стойност от който и да било друг частен документ.
Разбирането, че подобно бързо заповедно производство подпомага кредитирането и енергийната ефективност, е лобистко и не следва да се приема. Предвидената в чл. 410 и сл. от ГПК възможност за осъждане на длъжника е напълно достатъчна за защита интересите на кредитора, доколкото кредиторът получава възможност за бързо и ефикасно осъждане. Правата на длъжника в тази хипотеза обаче също са защитени, защото той има право на възражение срещу заповедта за изпълнение – преди тази заповед да може да влезе в сила. По този начин на длъжника се предоставя възможност да прецени дали да поеме риска към дълга му да бъдат прибавени и редица допълнителни такси и разноски, ако постави кредитора в позиция да доказва своите претенции по общия ред на исковото производство. Ето защо считаме, че допуснатото по чл. 417 и сл. от ГПК изключение от фундаменталните правни принципи (принципа на равенство, състезателност и право на защита) може да бъде оправдано само в две хипотези: когато осъждането се базира върху акт на компетентен орган на властта (чл. 417, т.т. 1, 7 и 8 от ГПК) или когато се базира върху акт, издаден със съзнателното участие на длъжника (чл. 417, т.т. 3-6 и 9 от ГПК). Сред тези хипотези няма място хипотезата на чл. 417, т. 2 от
ГПК, когато осъждането се базира върху едностранно съставените от държавни учреждения, общини или банки документи и извлечения от счетоводни книги, и поради тази причина цитираната норма следва да бъде отменена



Гласувай:
7



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zaw12929
Категория: Политика
Прочетен: 14208740
Постинги: 5609
Коментари: 13044
Гласове: 68274
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031