Починал през 1900 г. на 47-годишна възраст, Владимир Соловьов е сред най-забележителните личности в световна духовна култура и един от най-дълбоките мислители в историята на световната философия. Той оставя богато и разностранно наследство, оказало пряко влияние и подтик на такива ярки мислители като Бердяев, С. Булгаков, княз С. Трубецкой, Флоренски, Карсавин и много други. Но създадено в края на ХIХ век, неговото религиозно-философско дело се оказва необикновено живо, актуално и потребно и в края на ХХ век, когато светът е заливан от смрадната вълна на порнография, пошлост и масово човешко оскотяване. Не могат да се отрекат застрашителните размери на тая вълна, но не може да се отрече също, че множество мислещи хора щ се противопоставят вътрешно, стремейки се да съхранят и развият ценностите на духа и човечността, вярвайки, че човекът все пак е способен да осъществи своето действително Божие предназначение. В това противостоене творчеството на Владимир Соловьов вдъхва сила и свяст, разкрива необозрими хоризонти пред човешката индивидуалност, подкрепя с вяра, надежда и любов. Ето защо интересът към произведенията му не пресеква, те са преведени и превеждани на много езици, привличат не само специалисти-философи, но и въобще кръга на одухотворените читатели.

     Като човек на словото и духа, животът му не е изпълнен с външнодраматични събития. От юношеска възраст Владимир Соловьов проявява изключителна сила на ума и надареност в различни области на знанието. Преподавател за кратко време в Московския и Петербургския университети, публицист, лектор, поет, избран за академик шест месеца преди смъртта му – такива са видимите жалони на неговия живот. Той остава човек без дом, без свое семейство, самотник, живеещ най-често в именията на близки и приятели. По необичаен начин съчетава в характера си крайната емоционалност, острота на възприятията и въображението с крайна сдържаност в житейските си потребности, стигаща до аскетизъм.

     Но за разлика от външната събитийност, неговият духовен живот е изпълнен с невероятна драматичност. Тук не е възможно дори да се очертаят терзанията, поривите, полетите на духа му, широкият спектър на неговите философски интереси, определяни от огромната му ерудиция и пророческа проницателност за съдбините на света. Нужно е обаче да се изтъкне едно известно вече наблюдение – че главната тема в творчеството на Соловьов би могла да се синтезира с апостолическите думи: „Бог е любов.“ Божият смисъл и смисълът на любовта създават очертанията на целия му философски и религиозен път.

Ето защо студията „Смисълът на любовта“, макар и неголяма по обем, е една от централните творби на мислителя. Много пъти вече, и напълно справедливо, тя е поставяна наравно с Платоновия „Пир“. Сред необхватната книжнина, посветена на любовта, сред неизброимите произведения на литературата, философията, психологията и пр. „Смисълът на любовта“ от Владимир Соловьов е главен ориентир, пробен камък за различните схващания, най-яркият лъч, осветил тая първостепенна ценност във всеки човешки живот.

     Не е нужно да сумирам идеите и да обобщавам диренията на философа. Читателят сам ще мине по благодатните му пътища. Ще добавя само, че идеите на Соловьов за любовта биха изглеждали недостъпни за въплъщаване в конкретното битие на отделния човек само при неверие в безусловното значение на личността. А оттук започва всъщност всяко духовно опустошение и цинизъм. В тая връзка е уместно да се припомнят думите и на друг велик философ, предшественик на Соловьов – Сьорен Киркегор, че значимостта на всеки зависи от това, което е обичал и което е очаквал. „Един е станал велик чрез очакване на възможното – пише той, – друг – чрез очакване на вечното, но онзи, който е очаквал невъзможното, е станал най-велик от всички.“

     Нима животът не ни е показал вече това?!

2002 г.                             Димитър Кирков

СТАТИЯ ПЪРВА  Обикновено смисълът на половата любов се вижда в размножаването на рода, на когото тя служи като средство. Смятам, че тоя възглед е неверен – не само въз основа на някакви идеални съображения, а преди всичко въз основа на естественоисторическите факти. Че размножаването на живи същества може да се извърши без полова любов, е ясно вече и от факта, че то се извършва без самото разделение на полове. Значителна част от организмите както в растителното, така и в животинското царство се размножават по безполов път: чрез деление, пъпкуване, чрез спори и прихващане. Наистина, висшите форми в двете органични царства се размножават по полов начин. Но първо, размножаващите се по такъв начин организми, както растителните, така отчасти и животинските, могат да се размножават също и по безполов път (прихващането при растенията, партеногенезиса при висшите насекоми), и второ, ако пренебрегнем казаното и приемем като общо правило, че висшите организми се размножават с помощта на полово съединяване, ние следва да направим извод, че половият фактор е свързан не с размножаването въобще (което може да се извърши и независимо от него), а с размножаването на висшите организми. Следователно смисълът на половата диференциация (и половата любов) трябва да се търси съвсем не в идеята за родовия живот и неговото размножаване, а единствено в идеята за висшия организъм.

Поразително потвърждение за това намираме в следния забележителен факт. В царството на живите същества, размножаващи се изключително по полов път (раздела гръбначни), колкото по-високо се изкачваме по стълбицата на организмите, толкова силата на размножаването става по-малка, а силата на половото влечение обратно – по-голяма. В нисшия клас на тоя раздел – при рибите – размножаването се осъществява в огромни количества: зародишите, отделяни ежегодно от всяка самка, наброяват милиони; самецът опложда тия зародиши извън тялото на самката и начинът, по който става това, не позволява да предполагаме силно полово влечение. Сред всички гръбначни животни тоя студенокръвен клас се размножава без съмнение повече от всички и по-малко от всички разкрива любовна страст. На следващата степен – при земноводните и влечугите – размножаването е много по-малобройно, отколкото при рибите, макар че не без основание Библията отнася някои видове от тоя клас към съществата, гъмжащи изобилно (шерец ширцу)1; но по-ограниченото размножаване на тия животни се съпътства вече с по-близки полови отношения… При птиците размножаването е много по-малко не само в сравнение с рибите, но и в сравнение например с жабите, а половото влечение и взаимната привързаност между самеца и самката достига развитие, небивало у двата нисши класа. При млекопитаещите, които всъщност са живораждащи, размножаването е значително по-слабо, отколкото при птиците, а половото влечение, макар сред повечето от тях да не е така постоянно, но пък е много по-интензивно. Най-сетне, човекът в сравнение с цялото животинско царство се размножава в най-малки размери, но половата любов придобива за него най-голямо значение и най-висока сила, съединявайки в изключителна степен постоянството на отношенията (както е при птиците) и напрежението на страстта (както е при млекопитаещите). И така, половата любов и размножаването на рода се намират в обратно пропорционално отношение: колкото по-силно е едното, толкова по-слабо е другото.