Умният винаги ще излезе от положение, което мъдрият няма да допусне, освен, ако мъдростта е безсилна?! Този блог е за дълголетието, Колкото и да е то идва краят... Не е нужно да го мислим , нито да се готвим за него... Идва...

Кога ли?! По законите на природата, на които   сме  подвластни. Ако при човешките закони- „за кокошка- няма прошка”, „за милиони- не важат закони”  в природата не е така. Те се отключват всеки път, щом има условия и действат…  Искаме да си спестим мъката, на нас, на близките ни, но, няма как има радост има и болка.  За която няма лек, когато животът се преобръща. Раждането е болка- за майката…   ето така, поправете ме, че това е лъжа!         

  Има дати на прелом в човешкия живот: раждане, брак, раздели… Моите досега  са: раждане, омъжване…и  раздялата с него. Моменти весели и тежки... Можем да подкрепяме тези, които са "потърпевши" от съдбата... как е правилно да се каже?! Нямаме практика..

Раждането ми-  знам го до болка, защото мама много пъти го разказва и все с  диня го свързвам. Изпитвам жаждата и,  иска ми се жълта диня… Вече години тъгувам за мама, защото отиде в по добрия свят. От набожността взела най важното ни предава всеки ден начина да сме добри и най добри във всичко. Всяка майка го иска за децата си.

 Омъжването ми- една приказка продължила петдесет години: от  срещите на опознанстване,  месеци, преди най веселата сватба- нашата и  когато сме  в сключен брак, семейство.  Свършиха! Раздялата ни, физическата е тук, на гроба му. Толкова много са хората, дошли да го придружат в последния земен път  на тялото му. Като  внезапен удар,  смъртта  изтръгва  мислите, живота ми. Най жестокия миг на дните ми: раздялата завинаги. Всякакви обяснения, че „от този свят съпрузите не си тръгват хванати за ръка”, „ в един ден”… от това не ми става  леко. Болка- непоносима. Подкрепана снаха, синове, внуци е видимо натрапчиво грижовна. В същност отсега нататък аз започвам от майка- стълб на семейството, да ставам най малкото дете… тяхна грижа. Ролите ни се сменят необратимо. Трябва да си тръгна първа от гроба. Издърпват ме и  докато настроението ми скача от тихо смирение, в безутешна тъга,  сеопитвам да не преплитам крака, да  не ме влачат, държейки здраво лактите ми. На ум си говоря с душата му:  „Знам, че си до мен, че няма да ме изоставиш никога!”  Повтарям си го с  дълбока надежда  че ще дойде с мен , че ще върви с мен сега,  докато стигна отново дома ни.  От сега нататък ще е невидим, но до мен в  нашият дом… навсякъде, завинаги.

 Прочела мислите ми роднина  казва на другите или на мен: „Четиридесет дни душата му ще е тук!” Не отронвам нито дума. Не опонирам, не споря, че той няма да ме напусне и след тези 40 дни. Малка надежда се влива в душата ми. Утеха.  Не плача, хвърлих плача с „ лека пръст!” на ковчега. Засега! Но се държа , като коте с премазано краче, спряло да мяука от болка.  Хапчетата за успокоение са бетонирали душата ми. Подобно на инжекция за упояване, когато вадят зъб. Вадят го от живота ми… В оня , казан при бракосъчетанието ни миг: „ докато смъртта ни раздели…” 

Чиновникът ме е готвил за този ужасен ден. Казано в оня миг на щастие звучи, като прогнозата за времето :„ на места ще превали дъжд, без съществено значение…” , което може да не стане. Тази „прогноза” , част от договора за заедност  винаги се изпълва на 100 процента, но…  в незнаен ден и час  на съдбата… за мен, вече не е така- „бурята дойде, пораженията са необратими… никакво обстоятелство няма да  ги поправи  вече съм вдовица… Непоносима мъка, болка- Няма никаква прилика с ужасен негативизъм, винаги идващ като плод на умора, делнична безсмислена суета. Може да се сравни само със състояние на инсулт: ти си друг човек, загубил заедно с най близкия човек моментно или завинаги възможността , адекватност на всичко, което те заобикаля…загубваш ума и дума… сега , а него- завинаги. Утешението е , че душата му, ще ме води, придружава. Ще ме съветва без да отговаря на въпросите ми… ще намирам  неговите думи там в заключените 50 години.  Още съм цяла! На крака. Ние сме в ресторанта на помен след погребението. За първи път не се грижа за трапезата. Правят го децата ми. Не чувам, какво си говорят. Чувам неговите думи: „Добрата съпруга ще погребе съпруга си, ще ходи на гробищата, да прелива на гроба му. Най важното, жено, ще се грижиш за децата и внуците… няма как, винаги пръв от този свят си тръгва мъжът-  години по рано…”  „Да скъпи!” – този път  се съгласявам, този път ние вече общуваме без думи… животът ми се преобърна завинаги…   един край, едно място, където всеки ден има човеци...  Място, където минава всеки, един по рано, друг по късно... да постигнем дълголетието, да се радваме на живота. Този ден ще дойде, да не се месим в божите работи, а да живеем смислено в доброта с всичко! Заради едни избори да не се мразим! Да изберем най здрвословния начин за живот на себе си и тези, чиято съдба е в ръцете ни. Да живеем отговорно! Мандатите свършват- не са края на света! Бог ни дава ум , да живеем и  разум да понесем онова, което не можем да променим! Обичам ви българи, хора! Бъдете смели в живота! 

Казват, може на сватба да пропуснеш, но погребение- никога! и още: Когато отидеш на погребение се замисляш колко важно е, как живееш?!" Затова си позволих, да ви заведа на погребение- сега, за да не забравяте, че рано или късно ще ви се случи.
Весели почивни дни! Макар и горещи. Има и по лошо! Помните ли как 2007 г дни наред стоеше термометъра на 42 градуса- природа!

"Човек се ражда за да умре!" Така ли беше?...

Подробности- важното е преди смъртта, твоята